Никки Френч - В очакване на сряда

— Тя не иска да говори с никого — каза по-голямата сестра. — Не разбирате ли?

— Как ти е името? — попита я Карлсън.

— Джудит.

— И на колко години си?

— На петнайсет. Това има ли значение? — Тя погледна гневно Карлсън с немигащите си сини очи.

— Случилото се е ужасно — каза съчувствено Карлсън. — Но ние трябва да знаем всичко. Това ще ни помогне да намерим човека, който го е извършил.

Внезапно момчето повдигна рязко главата си. Изправи се на крака и застана до вратата — висока, слаба фигура. Имаше сивите очи на майка си.

— Тя още ли е там?

— Моля?

— Тед — обади се Ръсел Ленъкс с утешителен тон, приближавайки се към него с протегната ръка. — Тед, успокой се.

— Майка ми. — Момчето впери поглед в Карлсън. — Още ли е там?

— Да.

Момчето отвори широко вратата и се затича надолу по стълбите. Карлсън хукна след него, но не успя да го настигне навреме. Стенанието му отекна из цялата къща.

— Не, не, не — крещеше Тед.

Беше коленичил край трупа на майка си. Карлсън прегърна момчето, помогна му да се изправи и го изведе от стаята.

— Всичко е наред, Тед.

Карлсън се обърна. Една жена беше влязла през входната врата. Беше едра, в края на трийсетте, с къса тъмнокестенява коса и старомодна прическа. Носеше пола от туид, дълга до коленете, а през рамото и гърдите ѝ беше препасано жълто ластично кенгуру, в което имаше нещо. Карлсън видя, че това беше едно много малко бебе, чиято гола главичка се подаваше от горния край, а долният край се издуваше от две малки крачета. Жената погледна Ръсел със светлите си очи.

— Дойдох веднага — продума тя. — Господи, какъв ужас!

Сетне пристъпи към Ръсел, който беше слязъл след сина си надолу по стълбите, и го прегърна продължително, макар и непохватно заради бебето на гърдите си. Ръсел погледна безпомощно през рамото ѝ. Жената се обърна към Карлсън:

— Аз съм сестрата на Рут — поясни тя. Малкото вързопче се размърда и започна да скимти; тя го потупа с ръка, като издаваше успокояващи звуци.

Жената излъчваше онова възбудено спокойствие, което обхваща някои хора в извънредни ситуации. Карлсън беше виждал и преди подобно нещо. Нещастията сближават хората. Роднини, приятели и съседи се събират заедно, за да окажат помощ, да изразят съчувствие или просто да бъдат част от събитието, топлейки се от ужасяващата му студена светлина.

— Това е Луиз — представи я Ръсел. — Луиз Уелър. Обадих се на роднините. Преди да са научили от друго място.

— В момента провеждаме разпит — каза Карлсън. — Извинете, но не мисля, че е уместно да сте тук. Това е сцена на местопрестъпление.

— Това са пълни глупости. Аз съм тук, за да помогна — заяви твърдо Луиз. — Става дума за сестра ми. — Лицето ѝ беше бледо, с изключение на малките червени петънца по скулите. — Другите ми две деца са в колата. Ей сега ще ги доведа и ще ги оставя някъде, където да не се пречкат. Но първо ми кажете какво точно е станало.

Карлсън се поколеба за момент, после сви рамене.

— Ще ви оставя за няколко минути насаме, за да се видите с останалите. Когато сте готови, можем да поговорим.

Той ги заведе на горния етаж и направи знак на Ивет да излезе от стаята.

— На всичкото отгоре — каза той — те трябва да напуснат къщата за няколко дни. Можеш ли да им го съобщиш? Тактично? Може би наблизо имат съседи или приятели, у които биха могли да отседнат. — Видя Райли да се качва по стълбите.

— Един човек иска да ви види, сър. Казва, че го познавате.

— Кой е той? — поинтересува се Карлсън.

— Д-р Брадшо — отвърна Райли. — Няма вид на полицай.

— Не е полицай. Консултант е — поясни Карлсън. — Всъщност какво значение има как изглежда? По-добре да го пуснем да влезе и да му дадем възможност да си заработи парите.

Когато Карлсън слезе по стълбите и видя Хал Брадшо да чака в антрето, разбра какво имаше предвид Райли. Той наистина не приличаше на детектив. Беше облечен със сив костюм с едва доловим жълт оттенък и бяла риза с отворена яка. Карлсън обърна специално внимание на светлобежовите му велурени обувки и на големите му очила с рогови рамки. Брадшо погледна Карлсън и му кимна леко.

— Как изобщо сте чули за това? — попита Карлсън.

— Нововъведено правило. Предпочитам да съм на мястото на престъплението, когато всичко е още съвсем прясно. Колкото по-бързо пристигна, толкова по-полезен ще бъда.

— Никой не ме е уведомил за това — измърмори Карлсън.

Брадшо като че ли не обърна внимание на думите му. Той се огледа наоколо съсредоточено.