Кейт Мос - Лабиринтът

— Ориан!

Дали беше на Алаис? Гилем не можеше да каже.

— Ориан!

Този път някой се провикна откъм трибуните. Гилем се завъртя кръгом и видя през пушека лицето на Ориан, обезобразено от гняв. Тя беше станала и ръкомахаше трескаво на войниците.

На Гилем му се прииска също да извика името на Алаис, но не можеше да рискува и да привлича вниманието към себе си. Беше дошъл да я спаси.

Трите месеца, които беше прекарал с Алаис, след като тя беше избягала от Инквизицията в Тулуза, бяха най-щастливите в живота му. Алаис беше отказала да остане за по-дълго и Гилем не бе успял да я разубеди. Но му беше обещала — и той й беше повярвал, — че някой ден, когато ужасите приключат, двамата отново ще бъдат заедно.

— Mon cor — прошепна той почти през стон.

Това обещание и споменът за дните заедно го бяха крепили през десетте дълги празни години. Като светлина в мрака.

Сърцето му щеше да се пръсне.

— Алаис!

До червеното наметало гореше бяло пакетче от овча кожа с размерите на книга. Ръцете, които го държаха, вече ги нямаше. Бяха се превърнали в кост, в съскаща мазнина и почерняла плът.

Гилем се свлече на колене, отчаянието го бе връхлетяло със страшна сила.

Планината Сабартес

Петък, 8 юли 2005 година

Дойде на себе си, подразнен от смрадта. Миризма на амоняк, на кози изпражнения, на мръсни завивки и студено готвено месо — вонята пърлеше гърлото и носа му.

Уил лежеше на тясна твърда кушетка, закрепена за каменната стена. Успя някак да седне и се облегна на камъка. Ръцете му още бяха завързани отзад.

Имаше чувството, че е изиграл четири рунда боксов мач. Беше се издрал от глава до пети, докато по време на пътуването се беше удрял в багажника. Болеше го и слепоочието там, където Франсоа-Батист го беше ударил с пистолета. Уил усещаше подутината под кожата си и кръвта около раната.

Не знаеше колко е часът и кой ден е. Дали още беше петък?

Бяха напуснали Шартр призори. Когато го бяха извадили от колата, беше следобед, горещ, с прежурящо слънце. Уил се опита да погледне ръчния си часовник, но от движението му се пригади.

Изчака да му мине. После отвори очи и опита да разбере къде е. Приличаше на овчарска колиба. На малкия прозорец с размери на книга имаше метални пръчки. В дъното имаше вградена полица, нещо като маса, и висок стол без облегалка. В огнището се виждаха останките от отдавна угаснал огън. На пръчка отгоре беше окачено тежко метално котле.

Отпусна се пак на коравия дюшек, усети по ожулената си кожа грубото одеяло и се запита къде ли е сега Алис.

Отвън се чуха стъпки, после ключ в катинар. Металната верига се свлече на земята, вратата изскърца зловещо.

— Време е. — Гласът му беше някак познат.

Шийла усети по голите си ръце и крака въздух и разбра, че я местят някъде.

Докато я изкарваха от фермата, тя разпозна сред тихите като шепот звуци гласа на Пол Отие. Там бяха и двамата мъже, които я държаха в плен. Шийла беше свикнала с миризмата им. Лосион за след бръснене, долнопробни цигари, застрашителна мъжественост, от която мускулите й се свиваха.

Краката и ръцете й бяха вързани. Едното й око беше подуто и затворено. От глада и опиатите, които й бяха давали, главата й се въртеше. Но тя знаеше къде е.

Отие я беше върнал обратно в пещерата. Шийла долови промяната, когато от прохода влязоха в самата пещера, почувства и напрежението в краката си, докато я сваляха по стъпалата към по-ниското равнище, където тя беше намерила Алис в безсъзнание.

Шийла забеляза, че някъде, може би на жертвеника, гори светлина. Мъжът, който я носеше, спря. Бяха отишли чак в дъното на пещерата, по-далеч, отколкото тя бе стигала предния път. Човекът я смъкна от рамото си и я пусна на земята. После я хвана под мишниците и я завлачи. Шийла усети, че я завързват за нещо метално и студено, може би халка, забита в пръстта.

Мъжете смятаха, че тя е още в безсъзнание, и говореха спокойно.

— Колко бомби сложи?

— Четири.

— И всичките ще избухнат едновременно?

— Малко след десет. Онзи ще го направи сам. — Шийла долови в гласа на мъжа доволство. — И той веднъж да си измърси ръцете. Само натискаш копчето и бум! Всичко ще хвръкне във въздуха. И досега не разбирам защо трябваше да я мъкнем тая кучка чак тук — оплака се мъжът. — Много по-лесно беше да я оставим във фермата.

— Не иска да установят самоличността й. След няколко часа половината планина ще се срути. Тая тук ще остане погребана под тонове скали.