Кейт Мос - Лабиринтът

А чрез гласа и ръцете й — и върху него.

Някакъв звук прекъсна мислите й. Алаис отвори очи и се отърси от миналото. Обърна се и видя Бертранд, която се промушваше бавно през бойниците. Усмихна се и вдигна ръка, за да я поздрави.

Дъщеря й не бе така вглъбена, както Алаис на нейните години. Но беше й одрала кожата. Същото сърцевидно лице, същият прям поглед и дълга кестенява коса.

— Сажо каза, че войниците идват — рече плахо Бертранд.

Алаис поклати глава.

— Ще дойдат чак утре — отсече тя твърдо. — И дотогава има много неща, с които да запълваме времето. — Алаис стисна студените ръце на Бертранд. — Разчитам на теб да помогнеш на Сажо и да се грижиш за Риксанд. Особено довечера. Те имат нужда от теб.

— Не искам да те губя, mama — пророни момичето с треперещи устни.

— Няма да ме изгубиш — усмихна се Алаис и се помоли наум. — Скоро всички пак ще сме заедно. Бъди търпелива. — Бертранд й се усмихна едва-едва. — А сега ела, filha. Хайде да слизаме.

Призори в сряда, шестнайсети март, се събраха в помещението при Голямата порта на Монсегюр.

Мъжете от гарнизона гледаха от бойниците как кръстоносците, изпратени да задържат Bons Hommes, изкачват горния край на каменистата пътека, още хлъзгава от скрежа.

Бертранд стоеше заедно със Сажо и Риксанд пред множеството. Беше много тихо. Необичайно тихо след дългите месеци неуморен обстрел.

Последният половин месец бе време на мир. За мнозина — краят на дните им. Отпразнуваха Великден. Съвършените бяха постили. Въпреки обещанието, че който се откаже от вярата си, ще бъде помилван, почти половината население на Цитаделата, включително Риксанд, бе избрало да получи последно причастие. Предпочитаха да умрат като Bon Chretiens, отколкото да живеят разгромени под френската корона. Осъдените да умрат заради вярата си бяха завещали личното си имущество на онези, които бяха осъдени да живеят без любимите си хора.

Бертранд огледа смълчаните лица и се замоли наум за майка си. Алаис беше избрала внимателно облеклото на Риксанд. Тъмнозелена рокля и червено наметало със сложна шарка от зелени квадрати и ромбове и жълти цветя, извезани по подгъва. Майка й й беше обяснила, че точно същата шарка е имало и върху наметалото, което тя е носила на венчавката си в capela „Света Мария“ в замъка Контал. Алаис беше сигурна, че въпреки изминалите години Ориан го помни.

За всеки случай беше изработила и чантичка от овча кожа, която Риксанд държеше до червеното наметало, съвсем същата като кожената кесия, където се пазеше всяка книга от Трикнижието за лабиринта. Напълниха я с ивици плат и пергамент, така че поне от разстояние заблудата да мине. Бертранд не разбираше докрай смисъла на тези приготовления, знаеше обаче, че са важни. Радваше се, че са й разрешили да помага.

Тя се пресегна и хвана Сажо за ръката.

Водачите на Катарската църква, епископ Бертран Марти и Реймон Егиле, сега вече и двамата старци, стояха смирено в тъмносините си сутани. Години наред бяха служили в Монсегюр, бяха проповядвали Словото и бяха носили утеха на credents в откъснатите селца в планините и равнините. Сега бяха готови да поведат своите хора към кладата.

— Mamà ще бъде добре — прошепна Бертранд в опит да успокои и себе си, и Сажо.

Усети на рамото си ръката на Риксанд.

— Жалко, че…

— Направила съм своя избор — промълви Риксанд. — Искам да умра за своята вяра.

— Ами ако заловят mamà? — прошепна Бертранд.

Риксанд я помилва по косата.

— Не можем да сторим нищо друго, освен да се молим.

Бертранд се просълзи, когато войниците стигнаха до тях. Риксанд протегна китки, за да ги пристегнат с веригите. Момчето поклати глава. Не бяха очаквали толкова много хора да изберат смъртта и не бяха донесли окови за всички.

Бертранд и Сажо загледаха мълком Риксанд и другите, които минаваха през Голямата порта и слизаха за последен път по стръмната, криволичеща планинска пътека. Червеното наметало на Алаис се открояваше на сивото небе, сред приглушените кафяви и зелени тонове.

Окованите запяха, пръв започна епископ Марти. Монсегюр беше паднал, но те не бяха разгромени. Бертранд избърса сълзите си с ръка. Беше обещала на майка си да бъде силна. Щеше да направи всичко, за да удържи на думата си.

Под ливадите по ниските склонове бяха наслагани трибуни за зрителите. Бяха пълни — новата аристокрация на Миди, френски владетели, помагачи, римокатолически нунции и инквизитори, поканени от майордома на Каркасон Юг де Арси. След близо трийсет годишна гражданска война всички бяха дошли да видят как се въздава „справедливост“.