Джонатан Келерман - Импулсивно

— Не мога да повярвам, че сте си направили труда, сър.

— Не е кой знае какво, Фелисия.

Нарекъл я по име, сякаш се познавали отдавна.

— За мене определено е. Това сигурно струва…

Ник сложил пръст на устните й.

— Най-важното е, че щом се събуди, ще е във възторг.

— Със сигурност, точно такива обича… вие имате ли деца, сър?

— Още не. Отидох в „Тойленд“ и разпитах продавачката.

— Това е толкова…

— Фелисия, ако никой не си даваше труд, светът щеше да е едно много тъжно място… хайде, нека да ти покажа какво има да се свърши. По всяко време, когато решиш да видиш малкия човек, заповядай.

Фелисия усетила, че очите й се насълзяват. Може би Ник почувствал емоциите й.

— Обичам да помагам — казал той. — Всъщност е малко егоистично. Кара ме да се чувствам добре.

Емилио се събудил в добро настроение. Играчките го впечатлили и той се превъзбудил, но след това се успокоил и се захванал с някакви пластмасови колички. Започнал да прави онези сериозни намръщени физиономии на възрастен човек, които напомняли на Фелисия на баща й във Флорида.

Единственото странно нещо било, че Емилио явно не харесал Ник, започвал да хленчи, когато Ник се опитвал да му говори. Синът й обаче бил срамежливо дете, не бил свикнал с непознати. Най-важното било, че имал занимание и Фелисия можела да си върши работата.

А работата била прекрасна, човек не можел да си мечтае за нещо по-лесно. Фелисия се зачудила защо му е на Ник да плаща на някого да бърше прах от стените и пода, да търка гранитните плотове и уредите в очевидно неизползваната кухня.

Когато Ник я накарал да мине стените втори път, а след това и трети и й дал току-що накълцани на парцали тениски и амонячен разтвор „да оправи хубаво“ ъглите, тя си помислила, че е малко странно, но пък парите си били негови, а и тайската храна, която поръчал от „Каунти Март“, била вкусна, да не говорим за сладкиша за Емилио. По някакъв начин знаел, че обича тайска кухня.

Готова била да чисти с четка за зъби и лупа, ако трябвало.

Докато чистела, Ник правел нещо в спалнята и от време на време се появявал да пита дали тя и Емилио са добре.

Между второто и третото минаване се пошегувала, че е като в онези криминални сериали по телевизията, когато се почиства местопрестъпление, а Ник щял да умре от смях.

На втория ден автобусът закъснял и тя също, но Ник не се разсърдил. Погладил Емилио по главата и накарал Фелисия отново да мине трапезарията. След това я завел в спалнята, единственото място в къщата, където още не била влизала.

Там било различно.

Навсякъде били нахвърляни дрехи — на леглото, по пода, в дрешника — с изключение на един ъгъл, където били струпани сгънати кашони, готови за сглобяване.

Сякаш съдържанието на цялата къща било събрано на едно място.

— Моля те, сгъни всичко и го подреди, но не много натъпкано — казал й той. — Ако можеш да ги подредиш горе-долу по цвят, би било чудесно, но не се притеснявай, ако не е идеално. Знаеш ли как да сгънеш кашоните?

— Разбира се.

— Значи си готова. — Широка усмивка. — Излизам за малко. Оставил съм ядене и пиене в хладилника… толкова е хубаво, че ми помагаш, Фелисия.

— И аз — отговорила тя. Леле, колко глупаво прозвучало. — Ъъъ, след като… след като свърши храната… да почистя ли отново хладилника?

Ник се замислил.

— Не, няма да е необходимо.

Не й трябвало много време да разбере, че всичко било за жена. Едра жена. Скъпи неща, много от тях — класически.

Дневни и вечерни рокли, копринени блузи и поли. Костюми от туид — имало цяла колекция такива. Копринени пеньоари, чорапогащници и истински копринени чорапи, за които трябвали жартиери, никога преди не била виждала такива. Много сутиени, размер 100 С.

На дъното на една купчина намерила няколко сладки малки кожени кутийки, пълни с бижута за костюми. В един ъгъл имало готини стари кутии за шапки, кръгли и многоъгълни, а в тях имало клошове с пера, кожени бомбета, барети, крехки сламени шапки с изкуствени дървени черешки, стърчащи от лентите. Имало и един син кариран каскет, който приличал на мъжки, но на някои жени, на които им отиват шапки, също би изглеждал добре.

Тя го пробвала, накривила го наперено и се ухилила в огледалото. Хората й казвали, че й отиват шапки.

Като разровила други две купчини, открила няколко найлонови торби, пълни с шишенца и бурканчета скъпа козметика. Някои били съвсем изветрели, но въпреки това тя ги прибрала, така бил казал Ник.

В един огромен найлонов плик открила дузина перуки, разделени с опаковъчна хартия. Всичките били с различни цветове и прически. В отделен плик пък били онези стиропорени стойки, на които се закачат перуките.