Лоренцо Каркатера - Вълка

Планът, който щеше да доведе света до ръба на унищожението.

Владимир се облегна назад и погледна към братовчед си Александър Заверко, който излезе на верандата, тътрейки крака. Костеливите му пръсти със сетни сили стискаха голяма чаша с горещо кафе. Александър беше с пет години по-голям от Владимир, един от най-доверените му хора и единственият му истински приятел. Заедно се бяха издигнали в престъпната йерархия. За съжаление преди по-малко от година Александър се разболя от тежка форма на рак на белите дробове, въпреки че нито пушеше, нито пиеше. Според прогнозите на лекарите братовчед му щеше да е късметлия, ако преживее лятото. Владимир обаче се съмняваше, че Александър ще изкара толкова дълго.

Александър хвърли поглед към фотографиите на масичката.

— Избра ли подходящ човек? — попита с тих и немощен глас.

Владимир се протегна и му посочи една от фотографиите. На нея беше заснет млад мъж, който се казваше Али бен Башир.

— Този е много подходящ. За съжаление той предпочете да умре като мъченик-камикадзе, а не да бъде водач.

Братовчед му погледна снимката и кимна.

— Атентатът във Флоренция. Доста впечатляващо.

Владимир взе друга фотография.

— Този също има потенциал. Казва се Раза.

— Защо пък точно той?

— Защото хем е образован, хем е умен и хитър. Има много причини за гнева му и това само налива още масло в огъня, засилва страстта му към разрушение. Амбициозен е и е жаден за власт.

— Но това означава, че е неблагонадежден — отвърна Александър.

— Всички са неблагонадеждни. Но този има различна мотивация. Бил е студент по изкуствознание и на някакъв етап дори е приел културата, която сега ненавижда.

— Какво го е накарало да промени нагласата си?

— Няколко европейски университета са отказали да го приемат, повечето от тях в Италия. Изглежда, неговите творби са им се сторили посредствени. Раза се е смятал за талантлив художник и скулптор, но деканите и ректорите са били на друго мнение. Като се погледнел в огледалото, той виждал Микеланджело. Университетските ръководства обаче виждали само посредствен творец, при това с мургава кожа.

— И той обръща гръб на своя свят, за да…

— Светът, в който е искал да бъде пълноправен гражданин, му обръща гръб. На практика в единия свят е бил критикуван, в другия постоянно са му се присмивали и подигравали — двете основни съставки за създаването на един терорист.

— Добър ли е в занаята?

— В по-малки акции е показал добри резултати — отвърна. — Гради положителна репутация, тъй като той се прицелва във все по-значими и високопоставени мишени.

— Ще бъде ли послушен?

— Не можем да очакваме от никого от тях, особено от по-добрите, да следват заповедите ни. От което следва, че да им даваме каквито и да било заповеди е само загуба на време. Раза ще иска да получи от парите ни, а ние ще искаме от него да убива и да разрушава. Звучи ми като взаимноизгодна сделка.

— Де да можех да доживея, за да видя осъществяването на плана с очите си.

— И на мен ми се иска същото, братовчеде — отвърна Владимир. — Но ти обещавам, че ще направя всичко да осъществя мечтата ни, когато теб вече няма да те има.

Ню Йорк, САЩ

Лятото на 2013 година

Срещата се състоя на трийсет и петия етаж на една сграда-небостъргач в центъра на Манхатън. Масата в конферентната зала беше покрита с порцеланови гарафи, сребърни чайници и кристални купи с пресни плодове. Три изящни полилея осветяваха залата, а светлината хвърляше отблясъци върху полираната маса и махагоновите столове. Огромните прозорци бяха с бронирани стъкла.

Тази сграда беше историческа забележителност. Някога нейните зали бяха населявани от крупни земевладелци, петролни и други магнати. Мястото беше свикнало с присъствието на властни мъже и аз си давах сметка, че моите гости щяха да се чувстват като у дома си в такава атмосфера. Самите те се смятаха за равни на милиардерите от миналия век, така че всякакви паралели и сравнения не бяха изключени.

Бях поръчал храната да се приготви от най-изисканите готвачи от всяка една страна, която щеше да бъде представена на масата — от южноиталиански деликатеси през най-прясното суши до фините френски сладкиши. Бях прекарал достатъчно време сред тези мъже и знаех, че те реагираха добре на подобни жестове на уважение, а пък и се отпускаха по-лесно в позната среда.

Исках да се почувстват комфортно и уютно, за да се съгласят да вземат неудобно за тях решение. Трябваше внимателно да подбирам всяка своя дума, тонът ми да е директен, но не настоятелен. Трябваше да разчета настроенията в залата моментално, да внимавам за мимиките, движението на очите и езика на тялото, да разгадая безпогрешно всяка една реакция. Очакваше се да покажат загриженост и известна тревога, но аз не биваше да се държа властнически, нито да ги лъжа. Трябваше да излъчвам власт и авторитет, като през цялото време си давам сметка за огромната сила, която всеки от тези мъже притежава.