Лоренцо Каркатера - Вълка

Трябваше да убедя група от силни индивиди — господари на света — да се присъединят към мен, да застанат зад мен, рискувайки да изгубят цялата си власт и влияние.

Аз пристигнах първи.

Налях си чаша кафе и седнах на стола в средата на масата. Бях насрочил срещата преди три седмици, но без да давам информация за дневния ред и въпросите, които ще се обсъждат. Всеки един от мъжете, поканени да участват, изрази своите съболезнования за смъртта на жена ми и дъщерите ми. Те бяха корави шефове на мафията, но също като мен бяха и съпрузи, и бащи и се занимаваха с този мръсен бизнес достатъчно дълго, поради което напълно съзнаваха и разбираха моята мъка от тежката загуба.

От осмината аз бях най-младият.

Баща ми Марио беше шофьор на камион, горд член на профсъюзите, който се трудеше къртовски. Беше едър мъж, със сърдечен смях и голям апетит. И винаги беше приятна компания. Майка ми Елена беше крехка жена и аз не помнех ден, в който тя да не беше болна от една или друга болест. Живеехме в двуетажна къща в Североизточен Бронкс, на една задънена улица. Аз посещавах католическо училище, а в неделя служех в църквата и пеех в църковния хор. Реагирах с усмивка, когато майка ми казваше какъв красив свещеник ще излезе от мен, защото не исках да разбивам илюзията, характерна за всяка една американка от италиански произход в нашия квартал. Повечето биха ме определили като любознателен, прекарвах часове над купчини книги в малката публична библиотека, която гледаше към паркинга на супермаркета. Четях книгите, любими на повечето момчета на моята възраст — сър Артър Конан Дойл с неговите разкази за Шерлок Холмс, романите на Джек Лондон и Рафаел Сабатини, Виктор Юго и Александър Дюма. В неделя, след църковната служба, правехме с баща ми дълги разходки и аз му разказвах това, което бях прочел, докато той правеше поредния дълъг курс с камиона. На свой ред той ми разказваше за градовете, през които беше минал, прекарвайки времето зад волана, докато единствена компания му правеше портативната радиостанция.

Предпочитах уединените занимания, което твърдяха, че било напълно нормално за единствено дете в семейството. Този навик се оказа доста полезен в престъпния свят — място, в което господари бяха единаците. Бързо преминах от табла на шах и се научих да играя сам срещу себе си, почерпвайки знания от книгите за велики гросмайстори. И до днес се съветвам с тези книги, с тази разлика, че сега с тяхна помощ планирам ходовете си срещу жестоката и безмилостна гангстерска конкуренция.

Бях запален по бейзбола, слушах по радиото мачовете, очаквах с вълнение какъв ще е следващият ход на мениджърите на отборите от Ню Йорк. Предпочитах игрите от Националната лига, защото там се изискваше предприемане на стратегически решения дори по време на самата игра. От сутрешните вестници научавах резултатите от двубоите, информирах се за спортната статистика в опита си да прогнозирам кой има най-големи шансове за победа.

Бях част от училищния отбор по бягане. Аз бягах на дълги разстояния, състезавайки се по-скоро с времето, а не със своя опонент. Тренирах всеки ден, зиме и лете. Обичах да чувам как подметките на маратонките докосват и се отлепят от калната повърхност на пътя.

Докато баща ми отсъстваше, аз прекарвах доста време с майка ми. Рано вечер ние сядахме в хола и слушахме радио, италиански радиостанции, които предаваха новините от нейната родина. Нямаше и ден, в който тя да не копнееше по родния си край. Понякога ѝ четях книга — взета от библиотеката, или пък на италиански език, изпратена от роднините ѝ от Неапол. Така и не можах да осъзная напълно цялата сериозност на нейните заболявалия и нямах никаква представа за болката, която тя изпитваше. Но достатъчно беше да видя състоянието ѝ. Майка ми беше неизлечимо болна и можеше да разчита само на мен за утеха и успокоение.

Водехме прост и сигурен начин на живот — както вкъщи, така и в квартала. Бях твърде малък, за да се замислям какъв искам да стана, като порасна, ако изобщо някога успеех да се измъкна от Бронкс. Малцина от по-големите ми връстници съумяваха да стигнат по-далеч от очертанията на града и обикновено си намираха работа в униформа — в армията, полицията, пожарната, чистотата. Не бях сигурен дали искам и моята съдба да е същата, но и изборът тогава не беше голям.

Всичко това се промени драстично през лятото, когато навърших тринайсет.

На четвърти юли, докато другите деца стояха на детската площадка или по покривите на сградите в очакване на фойерверките за Деня на независимостта, аз бях на втория етаж на нашия дом, до леглото на майка ми. Наблюдавах с мъка последните ѝ мигове живот. Тялото ѝ беше крайно изтощено и отказваше повече да се съпротивлява срещу болестта. Баща ми стискаше едната ѝ длан, аз — другата. Майка ми със сетни сили произнесе: „Съжалявам. Много съжалявам.“ След тези думи клепачите ѝ се затвориха, главата ѝ се отпусна безжизнено на една страна.