Лоренцо Каркатера - Вълка

Баща ми не беше емоционален човек. Ден след като погребахме майка ми — единствената жена, която някога беше обичал — той замина за поредния курс с камиона, натоварен с варели, пълни с петрол, към един завод в Мисула, Монтана. По план трябваше да се върне след по-малко от седмица. Замина, очаквайки от мен да проявя отговорност и да ходя редовно на училище, да се връщам вкъщи за вечерята, приготвена от нашата съседка и най-добрата приятелка на майка ми, Филомена. Баща ми винаги се отнасяше с мен като с възрастен. Между нас имаше взаимно доверие; бяхме сигурни, че никой няма при никакви обстоятелства да предаде другия. Сега си давам сметка, че това е слабост, но може да бъде оправдана, когато е между баща и син.

На обратния път от Монтана, някъде на острите завои в планините на Пенсилвания, баща ми отбил рязко встрани, за да избегне сблъсък с два елена, застанали почти на шосето. Ремаркето на камиона поднесло и машината се пързаляла по асфалта повече от триста метра. Накрая камионът се блъснал челно в една мантинела, баща ми изхвръкнал през предното стъкло, паднал по глава и се ударил в дънера на едно дърво. Смъртта настъпила почти моментално — жертва на нещастен случай с две невинни животни и хлабав предпазен колан.

Но аз не бях толкова наивен.

Баща ми беше минавал години наред по тези пътища и знаеше, че около завоя по всяко време може да изскочи някое животно. Той винаги караше в средната лента по време на опасните участъци. Превключваше на по-ниска предавка и намаляваше скоростта на тази двестакилометрова отсечка от пътя. Той беше маниак на тема безопасност, проверяваше и препроверяваше двигателя и кабината и никога не потегляше на път, преди да се увери, че всичко е обезопасено и действа безотказно.

Баща ми беше избрал този начин да сложи край на живота си.

Много години беше живял с чувството на вина заради болестта на майка ми и тежестта от нейната смърт се беше оказала непосилна за него. Така той беше предпочел да напусне този свят на пътен участък, който познаваше като петте си пръста.

И така аз се озовах сам в голямата зала, на около метър от затворения ковчег с тялото на баща ми. Бях със същия черен костюм, с който бях и на погребението на майка ми, седнал на неудобния стол в миришещата ужасно зала, изгубил за по-малко от месец единствените хора, които имаха значение за мен. По едно време вратата се отвори и чух зад гърба си стъпки. Погледнах назад и видях един мъж, който приличаше на баща ми по походката и телосложението, макар и да беше много по-добре облечен и излъчваше авторитет. На вид беше от онези, които знаеха как да постигат своето и не признаваха „не“ за отговор.

Той се приближи до ковчега на баща ми, постави длан върху капака и наведе глава. Постоя тихо няколко минути, после се прекръсти, обърна се, отиде до ъгъла на залата и взе оттам един сгъваем стол. Спря се на сантиметри от мен, разгъна стола и седна.

— Аз съм Карло Марели — изрече авторитетно. — Брат на баща ти и твой чичо.

— Той никога не е споменавал за теб — отвърнах. — Никога не ми е казвал, че има брат.

— Не бяхме много близки.

— Защо?

— Ще ти кажа, като му дойде времето — рече той, без да ме изпуска от поглед. — Сега трябва да поговорим за мен и теб.

— Не знам нищо за теб.

— Аз пък знам достатъчно за теб.

— Като например какво?

— Че си хлапе с остър ум. Обичаш да си сам, мълчалив си и не допускаш хората близо до себе си.

— Хора като теб ли?

Той се усмихна и кимна.

— Особено пък хора като мен. Но това може да се промени. Ще се опознаем и ще се научим да имаме доверие един на друг, обаче това ще отнеме известно време. Ако се съгласиш, ще разполагаме с предостатъчно време.

— Как така? — попитах.

— Искам да дойдеш да живееш при мен. Отсега те предупреждавам — животът ти ще бъде много по-различен от този, който си имал с майка си и баща си. Но също така искам да те успокоя, че на теб няма да се гледа като на гост или като на мой племенник-натрапник. Ще бъдеш отглеждан и към теб ще се отнасят като към мой син. Давам ти думата си. А това обикновено е достатъчно за хората, които ме познават.

— На баща ми беше ли му достатъчно? — попитах.

Карло стана, сгъна стола и се изправи.

— Добре де, на повечето хора. Знам, че моите думи ти идват като гръм от ясно небе. Затова помисли хубаво, преди да ми дадеш отговор. Но не се бави препалено много. Няма да присъствам на погребението. Баща ти не искаше да ме вижда приживе, съмнявам се, че би искал да гледам как го погребват. Следващите два дни имам няколко срещи в града. След като приключа, ще се върна и ти ще ми кажеш какво си решил.