Лоренцо Каркатера - Вълка

Въоръжен беше с два пистолета, и двата калибър девет милиметра, прибрани в кобури под якето. Погледна часовника си. Имаше още седем минути.

Франтони беше най-младият член в италианския отдел за борба с тероризма — група, създадена през седемдесетте години на двайсети век, когато страната беше разтърсена от тежка и продължителна битка с местните терористи, сред които и тези от „Червените бригади“. През онова кърваво десетилетие терористичните организации бяха превърнали улиците, магистралите и летищата на Италия в ужасна и безразборна касапница.

Франтони говореше четири езика, владееше до съвършенство оръжието и тактиката и имаше достатъчно контакти на улицата, откъдето черпеше информация, която му позволяваше да е винаги една крачка пред терористите. Той беше в състояние да анализира и да назове с точност звено по звено командната верига на всяка една терористична група, понечила да действа в тази част на света, да анализира безпогрешно техните цели и мотиви, стеснявайки по този начин кръга от заподозрените.

Но най-големият талант на Франтони беше да разпознава лица в тълпата, да открива за секунди онези, които планираха да нанесат удара. Това можеше да е възрастната жена вляво, която теглеше тежък куфар. Или бизнесменът под големия стенен часовник, със смачкания костюм, с кожена чанта в ръката, с инициали в средата. Или можеше да е пасторът на средна възраст, облегнат на колоната, с ръце в джобовете и с черна риза с един номер по-голяма за слабоватото му тяло.

Но не беше никой от тях, а червенокосата с тесните джинси.

Езикът на тялото ѝ беше обигран, може би малко повече от необходимото — излъчващ безразличие пред дългата опашка пред лентата с багажа, демонстриращ, че тя не бърза за никъде. Раницата също я издаваше. Не наличието ѝ, тъй като почти всеки под двайсет и пет години, който беше слязъл от самолета, носеше раница. Издаваше я начинът, до който тя я носеше — или поне се опитваше. Жената направи два опита да я метне на гръб и всеки път обаче заради тежестта задачата се оказваше непосилна. Затова тя всеки път отново я допираше до крака си, винаги с джоба навътре. Раницата не беше претъпкана като на повечето ѝ връстници. Младежите ги използват като куфари и пъхат вътре толкова багаж, колкото позволяват ограниченията на теглото, установени от авиокомпанията. Нейната обаче беше новичка, сякаш я беше купила в деня на полета. Червенокосата също така демонстрираше известна високомерност: определено беше свикнала другите да носят багажа ѝ, тежък или лек. А и, разбира се, обувките.

Млада жена с нейния произход би съчетала марковото сако и прилепналите джинси с модерни ниски обувки или може би дори с маратонки „Найки“. Ако държеше на удобството, можеше да нахлузи и джапанки. Но едва ли би предпочела туристически обувки „Тимбърланд“.

Именно обувките привлякоха вниманието на Франтони. По това той разбра, че Рим не е последната ѝ дестинация. Тя беше тръгнала към друг град, място, където теренът е по-подходящ за обувките, които беше избрала. И ако се наложеше да върви бързо или да тича, за да се скрие от полицията, да избяга от взрива, тези подметки щяха да осигурят по-добро сцепление. Франтони също така знаеше, че „Тимбърланд“ са любима марка на младите терористи и често им ги дават като подарък в деня на мисията.

Той извади блекбърито си от задния джоб на джинсите си, натисна един бутон и след второто позвъняване от другата страна на линията вдигнаха.

— Ако тръгне към лентата с багажа, задействайте алармената противопожарна система — нареди той. — Гледайте да вдигнете силен шум, за да уплашите пътниците. Колкото повече объркване се получи, толкова по-добър шанс ще имаме да я спипаме, преди да е задействала бомбата. Ако видите, че не мога да стигна до нея навреме или че тя държи резервно устройство, ликвидирайте я. Стреляйте само в главата. И като падне на земята, не се доближавайте до тялото ѝ.

Франтони прибра телефона в джинсите и тръгна към червенокосата. Тя беше с гръб към него и следеше с поглед кафявата кожена чанта, която се движеше върху гумената лента и всеки момент щеше да се приближи до нея. Протегна ръка, за да я вземе, Франтони леко се отърка в нея и я заговори:

— Това винаги е най-тежката част от пътуването.

Червенокосата му кимна леко, концентрирала вниманието си върху кожената чанта, която вече беше на по-малко от три метра. Той проследи погледа ѝ, забеляза чантата и после отново се обърна към жената: