Лейф Першон - Истинската история за носа на Пинокио

Проблемът на Чърчил бил не американският президент, а неговият руски съюзник Йосиф Сталин, и по този въпрос всички в компанията били покъртително единодушни. По отношение на руснаците нещата били много прости. На тях не можело да им се има доверие. По всяка вероятност именно тогава на граф Арчи Хамилтон дошла идеята как хем да разведри Уинстън, хем да го подготви за бъдещата му среща със Сталин, човек от един друг свят, различен от техния. Човек, на когото не можело да се има доверие.

Поне така Хамилтон описва предисторията в собствения си дневник, където той разказва още как непосредствено след Нова година изпраща адютанта си до главната квартира на Чърчил, за да му занесе в дар една музикална кутия, придружена с поздравление към високопоставения получател на подаръка. Както и напомняне за условия, които влизат в сила веднага щом човек започне да общува с някого, който не е като тях. В добавка и надеждата, че Сталин има същия нос като Пинокио.

Една седмица по-късно Хамилтон получил подаръка си обратно заедно с едно приятелско и лично писмо, в което Чърчил благодарил за подаръка и за предупредителните думи, като същевременно обяснявал защо все пак не може да го приеме. Музикалната кутия на Фаберже, за съжаление, имала история, която правела това невъзможно.

Дневниците на Хамилтон, неговото собствено ръкописно копие на писмото, което той написал на Уинстън, и отговорът на Чърчил до Хамилтон. В оригинал, напечатан на машина върху личната хартия за писма на министър-председателя, подписан от Чърчил и поставен в същия плик от канцеларията на министър-председателя, в който се е намирал, когато Хамилтон го е отворил. Сега всичко беше в един и същи плик с герба на Хамилтон. Пъхнато в книгата, която Пита Хамилтон беше дала на Еверт Бекстрьом с надеждата, че той може би ще успее да намери в нея нещо, което тя самата не е успяла да прочете. Със сигурност баща ѝ, графът, ги е сложил там. Човек, който се грижел повече за пушките си, отколкото за своите документи.

— Това е просто невероятно — каза Йегура, като вдигна книгата, която Пита беше дала на Бекстрьом. — Колко е лесно да намериш това, което търсиш, след като знаеш къде да търсиш.

— Така е — съгласи се Бекстрьом, който беше работил като полицай през целия си живот.

— Предполагам, че скъпият ми брат не е имал време да прочете книгата?

— Не — отвърна Бекстрьом. — Имах доста други неща за вършене.

— Тогава ще ти я разкажа — каза Йегура. — Просто невероятна е.

„Имам ли избор“, помисли си Бекстрьом и даде сигнал на оберкелнера, че иска да допълни чашата му.

Авторът на книгата беше един много известен английски историк, Робърт Еймъс, по-късно лорд Еймъс, който завърши дните си като професор по история в Бейлиъл Колидж в Оксфорд. По време на Втората световна война Еймъс бил включен в щаба на Чърчил и към края на войната в определени случаи изпълнявал задълженията на личен секретар на министър-председателя. Двайсет години след края на войната той издал книга за стария си началник под заглавие „Уинстън Чърчил, политически мислител, оратор и стратег“ (Издателство Оксфорд Юнивърсити Прес, 1965 година), в която той поставя ударението върху често пренебрегваната способност на Чърчил за стратегическо мислене в контекста на политиката. Без съмнение — и с право — един от най-известните оратори в световната история, но също така и един много добросъвестен и ловък политик, дори и по отношение на това какви подаръци може да приема от хората в близкото му обкръжение.

Примерът, който авторът привежда, е една музикална кутия, получена от шведски граф и морски офицер. Един мъж, който с опасност за своя собствен живот направил на Англия и англичаните големи услуги през може би най-трудното време в дългата история на империята. Освен това бил далечен роднина и личен приятел, който в никакъв случай не можел да бъде подозиран, че има скрити замисли. Въпреки това било е невъзможно да бъде приет подаръкът. Поради неговия произход и история, поради посланието, което носи от дарителя за получателя в мига, в който бъде приет. Поради онези политически условия, които към момента били в сила между Чърчил и Сталин. Накратко, добър пример тъкмо за Чърчиловата способност за политическо и стратегическо мислене.

— Направо от източника — заключи Иегура. — Лорд Еймъс присъствал на онази вечеря в „Бленхайм“ Именно той написва черновата на писмото на Чърчил, с което последният благодари и отказва подаръка, като те двамата дори посвещават цял час на разговор по темата, въпреки че, общо взето, всеки час от денонощието им е зает с планиране на конференцията в Ялта.