Лейф Першон - Истинската история за носа на Пинокио

— Е, аз имам, така че мога да се справям — каза Пита. — Но, разбира се, ако не друго, мога да ги дам на някого, който се нуждае повече от тях.

„Като например малкия Марио“, добави Бекстрьом.

— Какво друго имаше? — попита Пита, която все още, изглежда, се намираше някъде другаде.

— А, да, попитах за онази музикална кутия — припомни ѝ Бекстрьом. — Спомняш ли си нещо такова? Според списъка, който гледах, не изглежда да има съществена стойност, но както вероятно разбираш, ние трябва да въведем ред в нашите документи.

— Музикална кутия, музикална кутия, музикална кутия — изрече Пита, която на втората си чаша шампанско очевидно бе започнала да мисли на глас. Честно казано, тя не си спомняше за никаква музикална кутия. От друга страна имаше слаб спомен за някакво малко емайлирано джудженце с червена шапка на главата. То определено било твърде тежко, за да украсява с него елхата, но може да е било една от онези фигурки за украса, които се вадят на Коледа.

— Обаче не е било музикална кутия? — попита Бекстрьом.

— Баща ми разказваше една история за някаква музикална кутия — каза Пита. — Получил я от майка си, когато бил малко момче. Според мен той имаше няколко музикални кутии, като се замисля. Мисля, че подари няколко от тях, докато беше в Лондон по време на войната.

— Не знаеш ли как се казва? Този, на когото я е дал?

— Име, име, име — каза Пита и тръсна обезкуражено глава. — Колко удобно би било, ако всички имаха еднакви имена. Мисля си, че беше онзи политик. Онзи, който беше началник на всички. Ниският, дебел мъж, който през цялото време пушеше пура. Онзи, който се казва като нашите тоалетни.

— Тоалетни?

— Да, WC имам предвид.

— Уинстън Чърчил?

— Точно той. Така се казваше. Впрочем ние сме роднини. Сестрата на баба ми по майчина линия е женена за негов братовчед. Такива като нас винаги имат роднинска връзка помежду си.

— Значи, твоят баща е подарил музикална кутия на Уинстън Чърчил? — „Трябва да е била друга музикална кутия“, помисли си Бекстрьом.

— Да, а май Чърчил я върна на татко. Точно както онзи кисел църковен пастир. Моля господин комисарят да ме извини, но не помня. Знам, че татко се е срещал с Чърчил много пъти, докато живееше в Англия. Предимно на празненства от частен характер, разбира се. Знам, че той пишеше за това в своите дневници. После, имаше един английски историк, който написа книга за Чърчил, където той пише и за баща ми. Напомни ми, преди да си тръгнеш, да ти я извадя. Видях я в някакъв кашон в библиотеката — каза Пита. — Трябва да беше наскоро, мисля.

— Много мило — каза Бекстрьом.

Половин час по-късно, след като Пита изпи трета чаша шампанско и допълни чашата на Бекстрьом, той си тръгна. Със себе си носеше общо четири дневника, които нейният баща беше написал. Обикновени дебели тетрадки с черни корици, подвързани с восъчен плат. Освен това и една книга за Уинстън Чърчил, написана от английски историк. Срещата била приятна, заключи Пита. Веднага щом тя и Марио въведат малко ред в жилището си, комисар Бек, разбира се, бил добре дошъл отново. Точно сега дните били много напрегнати, много неща имало за вършене. Но скоро щяло да е по-добре. Когато мебелите дойдат по местата си и Марио назначи някого да се грижи за практическите въпроси.

Самата тя щяла да си вземе домашно животно, така че да си има другар, когато Марио отсъства. Може би куче. Пита винаги е обичала животните. Имала е много животни, откакто била малко момиче. На двора у дома във Вестерьоталанд, където тя израснала, имало много повече животни, отколкото хора. Коне и крави, свине и кокошки, котки и кучета… Да, и всякакви други животни. От онези, малките животинчета например.

Бекстрьом напълно разбираше какво има предвид тя. Той самият бил много голям приятел на животните. От дълги години бил особено привързан към папагалите. Той в действителност имал няколко в момента, а по-добра компания човек едва ли можел да си пожелае. От онези, с които можеш да си говориш, поясни Бекстрьом. „Струва си да се опита“, помисли си той.

Пита никога не била имала папагал. Разбира се, имала както канарчета, така и малки папагалчета. Но никога папагал, който да може да говори. Най-близкото до папагал, което е имала, била една питомна врана, която получила от братята си, но тя само грачела и не след дълго починала.

— Папагал, който може да говори, това трябва да е фантастично — каза Пита, а видът ѝ показваше, че наистина мисли, каквото казва.

„Това ще се уреди“, реши Бекстрьом, когато седна в таксито към полицейския участък в Сулна.