Лейф Першон - Истинската история за носа на Пинокио

— Това е просто невероятно — каза Пита, а очите ѝ блестяха наравно с всичките ѝ диаманти. — Наистина ли не мога да направя нищо за господин комисаря?

— Моля, не е нужно — каза Бекстрьом. „Може би онази музикална кутия, която вече си забравила“, помисли си той.

След това Бекстрьом си тръгна, преди Исак отново да стане такъв, какъвто си беше обикновено. Наслади се на дълъг обяд, полегна за следобедна дрямка и се събуди чак когато Йегура му позвъни. Първо той благодари на Бекстрьом, че му е помогнал да чуе плясъка на крилата на историята на изкуството. Освен това искал да го види колкото е възможно по-скоро. На вечеря в осем часа в ресторанта на Операта. В частния ресторант, тъй като било крайно време да обсъдят въпроси от решаващо значение за западната история.

Вечерта Бекстрьом и Йегура вечеряха в частния ресторант на Операта. Скромна вечеря, тъй като беше средата на седмицата. Бекстрьом се задоволи с няколко пържени вкусотии като предястие и замени телешкия шол с гарнирани със сливи свински карета, докато Йегура отиде дори още по-далеч, зае почти аскетска поза и се задоволи със салата и морски език на скара.

Вечер, посветена на работата, което, между другото, се подчертаваше от факта, че и двамата носеха чанти със себе си. Чантата на Бекстрьом беше значително по-дебела от тази на Йегура, което беше практично и добре, като се има предвид, че съдържаше всичко, за което в действителност ставаше въпрос.

След уводната наздравица Йегура премина към възхваляване на Бекстрьом за неговите постижения. Веднага след като неговият секретар му се обадил и го осведомил за посещението на Бекстрьом, Йегура изоставил всичко друго, с което се занимавал. С бясна скорост потеглил към офиса и посветил останалата част от деня на изучаването на дневниците на граф Арчи Хамилтон от времето, когато той бил на тайна мисия в шведското посолство в Лондон.

— Това е направо невероятна история — въздъхна Иегура. — Вярвам, че дори ти не си чувал нещо подобно, Бекстрьом.

„Имам ли някакъв избор?“, помисли се Бекстрьом и просто кимна.

Граф Хамилтон прекарал малко повече от година в Лондон, от пролетта на 1944 година до лятото на 1945, като през това време той се срещал с Уинстън Чърчил около шест пъти. Срещите, както винаги, били поверителни, макар това, за което предимно разговаряли, да се отнасяло за войната и по-специално за доставките на сачмените лагери от Швеция. По време на всички техните срещи Чърчил внимателно се осведомявал как вървят тайните операции, за които Хамилтон бил отговорен.

Хамилтон и Чърчил били от едно и също благородно потекло. Между техните семейства имало роднинска връзка, която била създавана в продължение на три столетия. В личен план имало силно взаимно уважение. Обща ценностна система, роднинство, лично уважение, всичко, което в действителност имало значение за такива като тях.

Хамилтон боготворял Чърчил за това, което той бил и което вършел. Такова било уважението, което по-младият мъж изпитвал към двайсет години по-възрастния от него. То се намирало някъде в граничната зона между почитта към един по-голям брат и един млад баща. За Чърчил нещата били по-прости. Той харесвал Арчи Хамилтон, понеже последният бил смелчага, неизменният избор на всеки мостик веднага щом станело време да се действа решително. Със сигурност също така, понеже му напомнял за неговата собствена младост и за онзи път, когато трийсет години по-рано бил назначен за Първи морски лорд, първото голямо политическо назначение в неговия живот и това, което той винаги щял да цени най-много.

В края на декември 1944 година, няколко дни преди Коледа, те се срещнали на вечеря в двореца „Бленхайм“ край Оксфорд. Към края на вечерта Чърчил, Хамилтон и още неколцина от гостите се измъкнали от останалата част от компанията, за да завършат вечерта с разговор за неща, които не били предназначени за ушите на други хора, освен за техните собствени, да изпушат по цигара и да пийнат по една последна чаша преди лягане.

Чърчил бил в лошо настроение, граничещо с униние. Офанзивата в Ардените, която съюзниците били предприели няколко дни по-рано, била в задънена улица. Германците били съсредоточили силите си за отпор и това, което се случвало в момента, ни най-малко не приличало на разходката към победата, която неговите генерали му били обещали. Не че се страхувал за окончателния изход, но с всеки изгубен ден се стеснявало и неговото пространство за преговори на конференцията в Ялта, където той след около два месеца щял да се срещне с двамата си съюзници, президента на САЩ Франклин Д. Рузвелт и руския ръководител Йосиф Сталин, а първата точка от програмата щяла да бъде преначертаването на картата на Европа и установяването на онези политически условия, които щели да са в сила в бъдещата Европа.