Лейф Першон - Онзи, който убие дракона

— И колко беше?

— Май 23:30, ако не ме лъже паметта — отвърна Столхамар. — Спомням си как си помислих, че май вече изпускам влака, ама бях успял да ѝ се наточа, та събрах смелост и звъннах. Макар че преди това ударих глътка и у дома. Имах малко в килера и май чак след това реших, че не би било зле да поема на юг.

— Ти кога си тръгна от Даниелсон? — попита Бекстрьом.

Как пък да го проверим това последното, замисли се.

— Още щом вещицата взе да вдига аларма, ми просветна, че май става време да се прибирам да къртя. Сбогувах се с Кале и се запътих към къщи. Да ми е отнело максимум десет минути, плюс някоя и друга стъпка накриво по пътя — обясни Столхамар, усмихна се и поклати глава. — Понеже партито бе загубило живец, така да се каже, а Кале се вкисна, обади се на дъртата, дето беше слязла, и я овика. Като тръгвах, той си плещеше с нея.

— Даниелсон беше на телефона и се караше със съседката, като си тръгвал — повтори Бекстрьом.

— Точно така — потвърди Столхамар. — Някак си стана време да се запътя към къщи, малко на спокойствие. Адски гадно — продължи Столхамар и отново потърка крайчеца на окото си с кокалчето на пръста. — Докато си хъркам и сънувам сладки сънища за Маря, някой шибан откачалник да нахлуе с взлом у Кале и да го убие.

— Защо мислиш, че някой е нахлул с взлом? — попита Бекстрьом.

— Така поне ми каза Светкавицата — отвърна Столхамар и изгледа озадачено най-напред него, после и Аника Карлсон. — Така дочул, че външната врата на Кале висяла и се веела на пантите. Някой мизерник е нахлул и го е ограбил. Убил го, докато си спял в леглото.

— Ти като си тръгна — отклони го Бекстрьом, — спомняш ли си дали Кале заключи вратата?

— Никога не забравяше. Кале бе предпазлив човек — обясни Столхамар. — Не че тогава съм се замислил, но съм сто процента сигурен, че го е сторил. Имах навика да го закачам по тоя повод. Винаги се залостваше. Аз самият никога не заключвам, като съм си вкъщи.

— Страхуваше ли се от някого? — попита Бекстрьом. — Щом винаги е заключвал.

— Сигурно не е искал някой да се намъкне и да му свие нещо. Нали имаше маса ценни предмети.

— Като например — обади се Бекстрьом, който бе ходил на мястото и с очите си бе видял мизерията.

Добрутро, си каза.

— Амии — започна Столхамар с вид на дълбоко замислен. — Старата му колекция плочи трябва да е струвала цяло състояние. И писалището, такава ценност.

— Онова в спалнята му? — попита Бекстрьом.

Как ли някой би могъл да го измъкне навън, помисли си той, и как такъв като Столхамар е успял да стане ченге.

— Точно — кимна той. — Антики. Кале имаше много такива неща. Истински килими и какви ли не стари хубави работи.

— Изпитвам известни затруднения с това, което ми казваш — възрази Бекстрьом. — Когато го намерихме, вратата не беше заключена, по нея нямаше следи от разбиване. Отвътре може да се заключи с ключ или с резе. Отвън се заключва с ключ. Когато колегите са пристигнали, тя е зеела широко, но по нея не е имало следи. Криминалистите предполагат, че когато извършителят си е тръгвал, просто е затворил вратата, но тъй като вратата на балкона в дневната е била открехната, е станало течение и входната се е отворила. Как ще разтълкуваш това?

— Да тълкувам — озадачи се Столхамар. — Щом криминалистите го твърдят, сигурно е така. По дяволите, мен ли питаш. Аз съм стар следовател. Не съм криминалист. Питай Пеле Ниеми или някого от неговите момчета.

— С колегите мислехме в малко по-различна посока — Бекстрьом кимна към Аника Карлсон. — Представяме си, че Кале Даниелсон трябва да е пуснал вътре извършителя, понеже е бил някой, когото е познавал и му е имал доверие. — Да ти го начукам, помисли си.

— Хвърчиш в облаците, Бекстрьом — Столхамар поклати глава. — Че кой от нас, старите приятели на Кале, ще има причина да го убие?

— Нямаш никакви предложения? — попита Бекстрьом. — С колежката Карлсон тъкмо на това се надявахме.

— Ами да, единственият от старите дружки, за когото бих се сетил в такъв случай, трябва да е Манхатън.

От старите приятели, в смисъл. Който е имал зъб на Кале, искам да кажа.

— Манхатън? Манхатън, дето е в Ню Йорк?

— Не, по дяволите — отвърна Столхамар. — Манхатън — онзи шибан сладникаво-лепкав коктейл от уиски и ликьор. Кой идиот е измислил да налива ликьор в уискито? Мамка му, трябва да е наказуемо.

— Манхатън — повтори Бекстрьом.

— Мане Хансон — обясни Столхамар. — Приятелите го наричаха Манхатън. През трудовия си период беше барман в стария „Карлтън“. Сръбнеше ли, можеше да стане злобно копеле. Включи се в някаква фирма по съвет на Кале и определено всичко отиде по дяволите. Това не му се понрави.