Лейф Першон - Онзи, който убие дракона

„Тоя ревльо никога няма да стане ченге на място“ — заяви баща му, когато върна единствения си син на любящата му майчица и нейните грижи: горещ шоколад с бита сметана и дъхави канелени кифлички.

Ето че моментът отново бе назрял. Половинчасов репортаж от рехабилитационна клиника в Средния запад за пациенти със сравнително леки мозъчни инсулти и сърдечни инфаркти, дето предстоеше да ги върнат към живота.

Повечето много приличаха на Бекстрьом. Като изключим факта, че се лутаха с проходилки, от крайчеца на устите им се точеха лиги, погледите им бяха празни, а думите завалени. Един от тях — дотолкова подобен на самия него, че би могъл да му бъде еднояйчен близнак — тъкмо излизаше от обсега на заснемането, когато бездруго поизсуления му панталони се свлече чак до кокалчетата, разкривайки голям светлосин памперс, който носеше отдолу. Тогава той се извърна към обектива, подхванал с ръка памперса, ухили се щастливо с влажни устни и обобщи случилото се: „Няма гащи“ — изфъфли на родния си английски, след което благият глас на говорителя пое щафетата с обяснението, че същият този пациент, който всъщност бил само 45-годишен, макар да имал такъв вид, дълги години злоупотребявал с храни, богати на холестерол, и при това се наливал с огромни количества бира и бърбън, изхождайки от някаква абсурдна представа, че приемът на вторите неутрализира първите. Пациентът си навлякъл сравнително доброкачествена церебрална тромбоза преди два-три месеца. Та така… само дето Бекстрьом вече бе замижал и натъквайки се на редица пречки, едва успя да нацели бутона за изключване.

След това набързо нахлузи стар анцуг с полицейската емблема. Имаше го от едно обучение заедно с всички дебили, понеже някой гений в ръководството си бе наумил, че трябвало да свикнат да работят в екип, в случай че ги сполети някакво извънредно сериозно положение.

Та кой, по дяволите, би опрял до такива като тях в подобен случай, питаше се Бекстрьом, зает с известно усилие да завързва чисто новите си маратонки за джогинг с тържественото намерение да се разходи из Кунгсхолмен.

Два часа по-късно вече се бе завърнал и тъкмо се канеше да пъхне ключа в ключалката, когато го озари просветление.

Ама разбира се, помисли си Бекстрьом. Онова генийче в бяла престилка бе схванало всичко по най-грешния начин и ако на света изобщо съществуваше някаква справедливост, трябваше да се обеси на собствените си черва. Само пиячката, никаква манджа. Та нали тогава кръвоносните съдове би следвало да се изплакнат като от планински ручей напролет, прецени той. Едва ли има нужда човек да е медик, за да загрее. Всеки средно интелигентен индивид знае, че алкохолът е най-мощният разтворител, който някога е бил изобретяван.

Речено-сторено: след още две минутки вече бе звъннал у съседа си, бившия телевизионен шеф.

— Не си ли на почивка, Бекстрьом — смотолеви съседът и замахна в защита с чаша от собственото му превъзходно малцово уиски.

— Позволиха ми да я отложа с няколко дни — излъга Бекстрьом, — та сега си викам дали да не изкупя малко от алкохола, който ти продадох. Една бутилка идеално ми върши работа. Най-добре от малцовото уиски, ако ти е останало — обясни той и изгледа чашата в ръката на директора.

— Подарена къща назад не се връща — изломоти телевизионният шеф и поклати глава. — Нито пък продадената. — После чисто и просто придърпа вратата и я заключи два пъти.

Бекстрьом направи опит да го вразуми през пощенския процеп с единствения резултат, че онзи затръшна и вътрешната врата.

При това положение се принуди да се предаде. Затътри се към апартамента си. Взе повторен душ, изми си зъбите и глътна три от таблетките, които му бе изписал лудият лекар: кафява, синя и розоволилава. Сетне се сгуши в постелята. Угаси лампата, нямаше намерение да пише никакво прощално писмо, и заспа, сякаш някой го бе цапардосал с капак на тенджера.

Когато се събуди, часът беше четири сутринта. На ясното синьо небе грееше безпощадно слънце, а Бекстрьом се чувстваше дори по-мизерно, отколкото на заспиване снощи.

Направи силно кафе и се наля с три чаши на крак. Нагълта остатъците от зеленчуците и завърши с още една бутилка минерална вода. После излезе и извървя пеша цялото разстояние до участъка в Солна.

Същото адско време като вчера, а че термометърът бе успял да се довлачи само до двайсет градуса, навярно се дължеше на факта, че още бе нощ. Малко след шест вече залиташе в службата, на път да припадне от умора и превъртял от недостиг на сън и храна. Сам в цялата сграда, понеже всичките му лениви и некадърни колеги хъркаха по леглата си у дома.