Лейф Першон - Онзи, който убие дракона

Да търси забравен алкохол беше безсмислено. Та нали и от него се бе отървал предишната вечер — точно по този въпрос откаченият лекар бе съвършено безпощаден. Никакъв алкохол, никакво вино, никаква бира. Абсолютно нищо, съдържащо и помен от алкохол — като сайдер или обикновен сок, случайно ферментирал, или старо шишенце сироп за кашлица, явно и то отречено от чичо доктор и колегите му.

Беше си значително количество, тъй като Бекстрьом отдавна се бе замогнал. Множество неотваряни бутилки малцово уиски и водка. Цял недокосван литър френски коняк. Почти пълна каса силна чешка бира. Още повече отворени бутилки с недопити останки, вариращи по количество. Разбира се, нито капчица вино — с такива неща се наливат само меките китки и лизачките. Не и Бекстрьом, който си бе съвсем нормален швед в разцвета на силите. Същевременно легендарен разследващ убийства и естественият отговор на тайните копнежи на всяка жена.

Бекстрьом събра всичко в кашон, след което позвъни на вратата на един от съседите си. Сериозно алкохолизиран бивш шеф от ТВ 3, който явно бе прекрачил границата, докато снимали „Робинзон“, тоест „Сървайвър“ нейде на Филипините. Платили му обезщетение в размер на няколко милиона, та пиянството щеше да успее да му види сметката, преди да му хрумне да напише книга за времето си в телевизията и всичките години преди това, когато прелитал от една компания в друга в рамките на медийния сектор на концерна. Предвид живота, който водеше понастоящем, очевидно съобразителните му началници бяха съвсем прави в решението си.

— Солидно количество екстри, Бекстрьом — установи предполагаемият купувач след бърз преглед на съдържанието в кашона. — Да не би да се изнасяш? Или излиза извън строя черното ти дробче?

— Съвсем не — излъга Бекстрьом и се усмихна дружелюбно, въпреки усещането, че някой точно в този миг се опитва да изтръгне сърцето му. — Възнамерявам да замина в по-продължителен отпуск и ми се вижда погрешно да черпя някакви проклети взломаджии и с алкохол. Навярно им стига всичката останала помия, с която се наливат.

— Право го казваш, Бекстрьом — съгласи се бившият телевизионен шеф. — Давам ти пет стотака за всичко — отсече той и махна така щедро с ръка, че насмалко да го прекатури.

Уродът сигурно вижда двойно по това време, помисли си Бекстрьом, който бе оценил колекцията на има-няма половината. Но впрочем нали ще си спести пътя с такси напред-назад до магазина за няколко дни напред, си каза.

— Става — отвърна и протегна ръка за потвърждение на сделката.

Онзи си плати в брой. Не че знаеше какво да прави с парите сега, като нито ядеше, нито пиеше, а за женоря дори нямаше сили да мисли.

Поради липса на по-смислено занимание изгледа DVD-то, с което грижовният му лекар го беше уредил като един вид допълнително спасително въже. Помощ в новите му намерения да заживее по-добър живот. Защото докторът благодарение на продължителния си и болезнен опит знаеше, че такива като Бекстрьом са възможно най-тежките пациенти. Обичайните закоравели наркомани, принудени да се бодат по краката в отчаяно търсене на функционираща вена, фактически не бяха нищо в сравнение с такъв злоупотребяващ с храната и алкохола като Бекстрьом. Той и подобните му се смятаха едва ли не за неизлечими поради факта, че в увлеченията си се самозабравяха. Просто ядяха ли, ядяха. Пиеха ли, пиеха. И се чувстваха като властелини на света.

По щастлива, така да се каже, случайност се бе натъкнал на извънредно интересна статия от американско медицинско списание — в частна клиника в Аризона експериментирали с шокова терапия при такива като Бекстрьом. Докторът бе кандидатствал за субсидия от държавна институция, бе получил дори повече от необходимото и бе прелетял до САЩ, за да може месеци наред да изучава как там променят поведението на хора, дето ядат и пият самоубийствено.

Било изключително интригуващо и след завръщането си разполагал с изобилие от нагледен материал. Включително DVD-то, което бе връчил на Бекстрьом да си го носи вкъщи.

Бекстрьом мушна диска в DVD-плейъра. Пое си дълбоко въздух на три пъти, в гърдите му сърцето думкаше като тежък ковашки чук. Сетне пусна записа. Та нали вече го бе гледал веднъж — станеше ли твърде непоносим, най-многото да си закрие очите с ръце. Точно като онзи път, когато бе на четири годинки и лудият му баща, главен инспектор в Мария, го завлече на сутрешна прожекция в кино близо до тях в Сьодер, а големият лош вълк посвети цял час на лова и опитите да изяде трите прасенца. През цялото време малкият Еверт ви като сирѐна и бе избавен от мъките си едва след като се подмокри.