Даниъл Силва - Черната вдовица

— Срещнах се с него, след като ти си тръгна от лагера в Палмира.

— Знам. Той много те харесва. — Нотка на ревност отекна в гласа ѝ. Като че ли все още бе способна на поне една друга емоция освен страха. — Каза ми, че си му спасила живота.

— Така е.

— А сега той те праща на смърт.

Натали не отговори.

— Ами хората, които ще убием тази вечер? — попита Сафия. — Или хората, които убих в Париж?

— Те са неверници.

Детонаторът изведнъж запари в ръката на Натали, сякаш стискаше горящ въглен. Най-много от всичко на света искаше да свали жилетката от тялото си. Огледа се из стаята.

Нали ме наблюдавате? Какво още чакате?

— Аз убих онази жена във Франция — призна неочаквано Сафия. — Онази Вайнберг, еврейката. Тя щеше да умре от раните си, ала въпреки това я прострелях. Боя се… — И замълча.

— От какво се боиш?

— Ами че ще я срещна пак в рая.

Натали не можеше да избере отговор от морето от лъжи, бушуващи в мислите ѝ. Постави ръка върху рамото на Сафия леко, за да не я стресне.

— Не трябва ли да тръгваме?

Сафия се взря мрачно в мобилния си телефон, вцепенена от страх. След това се изправи неуверено. Беше толкова разтреперена, че Натали се побоя да не натисне случайно детонатора, докато се опитва да запази равновесие.

— Как изглеждам? — попита тя.

„Като жена, която знае, че има само минути живот“, помисли си Натали.

— Изглеждаш прекрасно, Сафия. Ти винаги изглеждаш така.

След това Сафия тръгна към вратата и я отвори без колебание, но Натали търсеше нещо из смачканите чаршафи и одеяла. Беше се надявала да чуе звука от изстрел, който да прати приятелката ѝ на път към рая. Вместо това чу гласа на Сафия. Страхът се бе изпарил. Тя прозвуча леко раздразнено.

— Какво чакаш? — попита я. — Време е.

Официалната вечеря по график трябваше да започне в осем часа вечерта. Френският президент и неговата съпруга пристигнаха навреме пред Северния портик, след като прекосиха улицата от Блеър Хаус за рекордно време под най-засилената охрана, която някой бе виждал. Те бързо влязоха вътре, сякаш опитваха да избягат от внезапен порой, и се срещнаха с американския президент и първата дама, които ги очакваха във фоайето. И двамата бяха официално облечени. Усмивката на президента беше ослепителна, но ръкостискането му бе изпълнено с напрежение, а дланта му — влажна.

— Имаме проблем — тихо изрече той, докато светкавиците на фотоапаратите го заслепяваха.

— Проблем ли?

— Ще обясня след малко.

Времето за снимки бе много по-кратко от обикновено — точно петнайсет секунди. След това президентът поведе групата през широкия коридор. Първата дама и съпругата на френския държавен глава завиха наляво, към Източната зала. Двамата държавни ръководители поеха надясно, към Западното крило. Долу в Ситуационната зала имаше място само за правостоящи — директорите бяха на съответните си места, заместниците и сътрудниците се бяха строили покрай стените. На един от екраните се виждаше как две жени — едната руса, а другата тъмнокоса — вървят по хотелски коридор. Президентът бързо въведе френския си колега в ситуацията. Няколко минути по-рано Сафия Бурихан бе извадила две самоубийствени жилетки. Бързата евакуация на хотела бе отхвърлена, защото щеше да отнеме много време, а и беше прекалено рискована. Директна атака на стаята също бе изключена.

— Е, какво ни остава? — попита френският президент.

— Екипи на спецчастите и на отдела за спасяване на заложници стоят под прикритие пред хотела и във фоайето. Ако им се удаде възможност да убият Сафия Бурихан без косвени невинни жертви, те ще поискат разрешение да стрелят.

— Кой дава одобрението?

— Единствено аз. — Президентът погледна към френския си колега сериозно. — Не ми трябва вашето разрешение, за да го направя, но искам одобрението ви.

— Имате го, господин президент. — Френският лидер гледаше как двете жени влизат в асансьора. — Може ли да дам малък съвет?

— Разбира се.

— Кажете на снайперистите си да не пропускат целта.

Когато тунизиецът стигна до изхода за магистрала 123, вторият фрайтлайнер беше зад него, точно където се предполагаше. Той погледна часовника. Беше осем и пет. Бяха една минута преди графика — по-добре от една минута назад, но не и идеално. Часовникът беше запазената марка на Саладин. Той вярваше, че в тероризма, както и в живота, точният момент е всичко.

Шест пъти тунизиецът бе правил сухи тренировки и шестте пъти светофарът на Люинсвил Роуд бе спирал временно пътуването му, както направи и сега. Когато светна зелено, той бавно закриволичи по градската улица, последван от втория фрайтлайнер. Точно пред него беше кръстовището с Тайсънс Маклийн Драйв. Тунизиецът пак си погледна часовника. Зави наляво и претовареният камион с мъка се заизкачва по полегатия хълм.