Джон Вердън - Не заспивай

Отвори се нова страница. Отгоре имаше снимка на подобно устройство. Под нея — таблица с научни съкращения, математически символи и числа, които вероятно означаваха технически характеристики и работни параметри. Термините му бяха толкова непознати, че не можеше да каже даже от кой клон на техниката са.

Тъкмо смяташе да се откаже от опитите да разбере за какво става дума, когато забеляза една проста дума в долния десен ъгъл на непонятната таблица: Сравни.

Чукна на нея.

Отвори се друга страница с друга плътно изписана таблица. Тази съдържаше сравнение на характеристиките на няколко устройства. Беше озаглавена: Микролазерна дистанционна визуализация.

Мадлин гледаше втренчено дисплея.

— Какво е това?

— Нямам представа.

Гърни прекопира заглавието в нов прозорец за търсене. Не излезе нито едно съвпадение с всички ключови думи. Иначе имаше над милион страници, съдържащи поне един от термините — безполезна камара информация в този напрегнат момент.

Гърни запази заглавието на уебстраницата, излезе от интернет и започна да пише отговор на съобщението на Хардуик. Включи адресите на сайтовете, данните за достъп и заглавието заедно с молба да направи проучване. Добави кратко описание какво двамата с Мадлин правят в момента.

Прочете писмото, подписа го и го изпрати.

Мадлин го хвана за ръката.

— Сигурен ли си, че постъпваме правилно?

Въпросът ѝ засили и неговата неувереност.

Той отвори вратата за стълбището към тавана и огледа прашната шахта с фенерчето. След като не видя нищо необичайно и не чу нищо освен зловещата празна тишина, двамата седнаха един до друг на едно от долните стъпала и зачакаха, напрегнали слух.

В мрака и тишината мислите на Гърни често се връщаха към неизяснените въпроси.

Седнал до Мадлин в безшумната тъмна шахта на стълбището, той се замисли за нещо, което глождеше съзнанието му още от момента, когато оглеждаше пространството под дъските на тавана.

Възможно ли беше миниатюрното устройство, което е било инсталирано там, а сега се намираше у Хардуик, да е някакъв невероятно умален прожекционен апарат?

Като се изключи значителният проблем с размерите, изглеждаше възможно. Светлоотразителната вътрешна повърхност на цилиндъра можеше да служи като екран. Лекото деформиране на образа от облото дъно на ваната, самата вода и издигащата се пара даже биха могли да направят картината още по-реалистична. Обстановката допълнително можеше да засили този ефект — в смисъл, че хората са свикнали да виждат човешки тела във ваната. Мозъкът бе склонен да възприеме такава илюзия като реалност.

Каква обаче бе целта на такъв жесток трик? Да тласнат Мадлин към емоционална криза? Гърни се запита дали Фентън би могъл да е толкова маниакално решен да се отърве от него, че да стигне дотам. Кой друг освен Фентън би могъл да си даде толкова труд? Убиецът? Някой от анонимните шефове на Фентън? Откъде можеха да знаят за Колин Бантри? Откъде знаеха, че Мадлин ще бъде толкова уязвима по този въпрос точно в този момент?

Изведнъж Гърни се оказа изправен пред един много неудобен личен въпрос. Кое обяснение би предпочел да е вярно? Че това, което бе видяла Мадлин, е било плод на собственото ѝ увредено въображение? Или на сложна технология?

Запита се дали досега не се е фокусирал повече върху първата възможност, защото втората съдържаше прекалено силен елемент на параноя. Или може би защото допълнително усложняваше този случай, който Гърни вече се страхуваше, че няма достатъчно способности да реши.

Усети надигащ се гняв.

Гняв, че може би някой безскрупулно се опитва да увреди душевния баланс на Мадлин.

Гняв заради трупащите се до безкрай въпроси.

Гняв заради собственото си безсилие.

Гласът ѝ го изкара от вглъблението.

— Добре ли си?

— Мислех си за онова, което си видяла във ваната. Мислех си, че може би…

В този момент от главното стълбище се чуха тежки стъпки.

— Стой тук.

Гърни се промъкна до ъгъла, откъдето можеше да види целия коридор. Погледна часовника си. Едва видя цифрите, но доколкото можа да прецени, записът, който бе пуснал в апартамента, трябваше да е свършил само преди няколко минути.

До вратата на стаята се приближи нисък, набит мъж и почука. След като не получи отговор, почука втори път.

— Господин Гърни?

Гласът беше на Стекъл. Той почука за трети път.

— Ехо? Има ли някой?

Гърни чакаше и наблюдаваше.