Ю Несбё - Жажда

— Да те питам, Олег… на какво се гради близостта ти с Хари Хуле? Той не ти е биологичен баща.

— Хубав въпрос.

— Отговори ми и ми дай да ти взема проба, а аз ще дойда на мероприятието.

Олег поразмисли.

— Прииска ми се да кажа, че близостта ни се дължи на неговата откровеност. Макар да не може да се нарече образцов баща или разни такива суперлативи, винаги е честен с мен. Но май това не е най-същественото…

— А кое е?

— Общата ни омраза към определени групи.

— Какво?

— Музиката. Харесваме различни банди, но мразим едни и същи — Олег си съблече пухеното яке и нави единия ръкав на ризата си. — Ще действаме ли?

Ракел вдигна поглед към Хари, докато пресичаха, хванати под ръка, университетския площад към Домус Академика, една от трите сгради на Университета в Осло в центъра на града. Ракел го беше навила да си обуе официалните обувки, които му купи от Лондон, макар Хари упорито да твърдеше, че подметките им са прекалено гладки за толкова хлъзгаво време.

— Трябва по-често да ходиш с костюм — отбеляза Ракел.

— А общината — по-често да ръси смес против поледица — Хари се подхлъзна театрално.

Ракел се разсмя и го притисна. Усети допира до ръба на жълтата картонена папка, която на тръгване Хари сгъна и натъпка във вътрешния си джоб.

— Това не е ли колата на Бьорн Холм, при това паркирана изключително неправомерно?

Подминаха черното волво, спряно съвсем до стълбите.

— На предното стъкло си е оставил полицейската значка — отбеляза Хари. — Класическа форма на злоупотреба със служебно положение.

— Направил го е заради Катрине — усмихна се Ракел. — Опасява се жена му да не падне.

Във вестибюла пред Старата актова зала жужаха гласове. Ракел се огледа за познати лица. Бяха дошли предимно хора от академичните среди и роднини. В дъното на вестибюла все пак мярна позната физиономия: Трюлс Бернтсен. Явно не беше осведомен, че на такова събитие се идва в официално облекло. Ракел проправи път за себе си и за Хари. Добраха се до Катрине и Бьорн.

— Честито! — Ракел ги прегърна един по един.

— Благодаря! — засия Катрине и поглади издутия си корем.

— Кога…

— През юни.

— През юни значи — повтори Ракел и забеляза как усмивката на Катрине лекичко помръкна.

Ракел се наведе напред, докосна лакътя ѝ и прошепна:

— Не го мисли. Ще мине без проблеми.

Катрине я гледаше почти ужасена.

— Ще си поискаш епидурална упойка. Истински разкош. Тушира цялата болка като с вълшебна пръчица.

Катрине премига два пъти, после се разсмя гръмко.

— Да ти призная, за пръв път ще присъствам на защита на дисертация. Чак когато Бьорн тръгна да си слага тексаската вратовръзка — дето прилича на ласо — стоплих, че нещата са сериозни. Как всъщност протича защитата?

— Регламентът е много прост. Първо всички влизаме в залата и посрещаме прави научния ръководител, докторанта и двамата опоненти. Смит сигурно ще е доста притеснен, макар вече да е минал вътрешна защита пред същия изпитен състав вчера или онзи ден. Вероятно се опасява най-вече Столе Ауне да не се заяде с него, но едва ли има основания за такива тревоги.

— И защо да няма основания? — попита Бьорн Холм. — Ауне многократно е заявявал, че не вярва в съществуването на вампиризма.

— Столе вярва на сериозните научни изследвания — намеси се Ракел. — Опонентите са длъжни да проявят критичност и да изискат от докторанта да обоснове резултатите от труда си, но същевременно да се придържат към рамките на разработената тема и задачите, които авторът си е поставил, без да се отплесват в избрани от тях области — избълва на един дъх Ракел.

— Боже, доста добре си се подковала! — смая се Катрине.

Ракел кимна и продължи:

— Всеки опонент разполага с четирийсет и пет минути. В промеждутъка се дава възможност на публиката да задава кратки въпроси. Зрителите рядко се възползват. След защитата има тържествен обяд. Черпи новоизлюпеният доктор. Ние не сме поканени. Хари страшно го е яд.

— Наистина ли? — обърна се към него Катрине.

Той вдигна рамене.

— Кой не обича месо в сос и да си подремне, докато в продължение на половин час роднини на човек, когото не познаваш добре, държат прочувствени речи?

Тълпата наоколо се размърда. Заблестяха светкавици.

— Новият министър на правосъдието — съобщи Катрине.

Множеството се раздели, за да направи път на Микаел и Ула Белман. Вървяха усмихнати, хванати под ръка. От усмивката на Ула Белман имаше какво да се желае — поне според Ракел. Навярно госпожа Белман не е от най-лъчезарните, предположи тя. Или просто е стеснителна по природа и с времето е разбрала, че прекаленото усмихване води до още нежелано внимание, докато хладното изражение облекчава живота.