Ю Несбё - Жажда

Ракел се разсмя.

— Освен ако…

— Освен ако какво?

Хари само се усмихна.

— О, не, дори не си го и помисляй! — отсече Ракел. — Достатъчно работа си имам, че да тръгна и да…

— Само един ден в седмицата. Нали в петък и без това почиваш. Малко счетоводни сметки, някой и друг служебен документ. Ще ти прехвърлим дял от акциите и ще те направим председател на управителния съвет.

През смях Ракел отблъсна протегнатата му ръка.

— Абсурд.

— Поне си помисли.

— Добре, ще си помисля, преди да ти откажа. Да се връщаме в леглото, а?

— Изморено ли ти е?

— Мнеее — тя го погледна над ръба на чашата през полуспуснати клепачи. — Твоите акции на моята борса ще се качат, ако ми предоставиш достъп до онова, което, както виждам, госпожа Сювертшен така и не успява да си набави, макар много да ѝ се ще.

— Мхм. Шпионираш, значи. Е, добре, след вас, госпожо председател.

Хари пак хвърли поглед към горната част на вестника. 4 март. Датата на освобождаването от затвора. Тръгна по стълбите след Ракел. Подмина огледалото, без да се обърне към него.

Свайн Фине Годеника влезе в гробищния парк „Нашия спасител“. Толкова рано призори нямаше жива душа. Само преди един час излезе от главния портал на затвора „Ила“ като свободен човек и първата му работа беше да дойде тук. На фона на белия сняг черните малки овални надгробни плочи приличаха на точки върху лист.

Тръгна по заледената алея със ситни предпазливи крачки. Понатрупа доста годинки, пък и отдавна не беше ходил по поледица. Спря пред съвсем малка паметна плоча с бели, неутрални букви под кръста.

Валентин Йертсен.

Никакви възпоминателни слова. Съвсем естествено. Никой не искаше да си спомня. Цветя също липсваха.

Свайн Фине извади птиче перце от джоба на палтото си, коленичи и го заби в снега пред плочата. Индианците от племето чероки поставяли орлово перо в ковчезите на покойниците. Докато лежаха в „Ила“, Свайн избягваше Валентин. Не по причината, поради която го избягваха другите затворници: Валентин ги плашеше до смърт. А защото Свайн Фине не искаше младият мъж да го познае. Завържеха ли контакт, това неминуемо щеше да се случи. В деня, когато Валентин пристигна в „Ила“, един поглед беше достатъчен на Свайн — същите тесни рамене и високия глас на майка му, точно каквато я помнеше Свайн от годежа им. Тя беше една от направилите опит да махнат плода, възползвайки се от кратките мигове, през които Свайн не беше нащрек. Затова той се настани неканен у тях и живя там, за да охранява потомството си. Всяка нощ тя лежеше до него, разтреперана и обляна в сълзи. Накрая роди момченцето в прелестна кървава баня в стаята. Свайн лично преряза пъпната връв с ножа си. Тринайсетото му дете. Седмият му син.

Стопроцентовата сигурност дойде не с узнаването на името на новия затворник, а когато научи подробности около присъдата му.

Свайн Фине стана.

Мъртъвците са си мъртъвци.

А живите — бъдещи мъртъвци.

Пое си дъх. Онзи човек се свърза с него. И събуди жаждата му, онази жажда, която Свайн мислеше, че годините са изцерили.

Свайн Фине вдигна очи към небето. Предстоеше слънцето да изгрее всеки момент. И градът щеше да се пробуди, да разтърка очи, да се отърси от кошмара за вилнелия през есента убиец; да се усмихне и да види как слънцето го огрява, в блажено неведение за предстоящото, в сравнение с което есента щеше да изглежда съвсем невинна прелюдия. Какъвто бащата, такъв и синът. Какъвто синът, такъв и бащата.

Полицаят. Хари Хуле. Беше там някъде.

Свайн Фине се обърна и тръгна. Крачките му станаха по-големи, по-бързи, по-уверени.

Чакаше го много работа.

Трюлс Бернтсен седеше на шестия етаж и наблюдаваше как червеното зарево на слънцето атакува възвишението Екебер. През декември Катрине Брат го премести от кучешката колиба в кабинет с прозорец. По принцип супер. Но задълженията му си останаха същите: да завежда в архива рапорти и постъпващи материали за разкрити и за замразени случаи. Имаше си причина да пристигне толкова рано на работа: при минус дванайсет градуса навън в службата беше по-топло, отколкото в апартамента. Пък и напоследък спеше лошо.

Съвсем закономерно през последните седмици постъпваха за архивиране предимно закъснели сигнали и недостоверни свидетелски показания за убийствата на Вампириста. Разни хора твърдяха, че преди няколко дни видели Валентин Йертсен. Сигурно бяха от онези, дето мислят Елвис за жив. ДНК тестовете на трупа предоставиха неопровержими доказателства, че убитият от Хари Хуле действително е Валентин Йертсен, но дори това не беше в състояние да убеди въпросните „очевидци“, че престъпникът не е измежду живите. За тях фактите се явяваха просто досадни пречки пред фиксидеите им.