Ю Несбё - Жажда

Снегът изскриптя.

— Добре ли мина зимната почивка, Хари?

— Оцеляхме, госпожо Сювертшен. Както виждам, май не сте се наситили на ските?

— Щом има подходящи условия, как да не се възползваш — отвърна тя с чупка в ханша.

Ски екипът ѝ стоеше като излят. В ръка държеше ските за дълго бягане — несъмнено леки като хелий — сякаш са клечки за хранене.

— Не ти ли се идва с мен на една бърза разходка, Хари? Другите спят, можем да отскочим до Трюван — тя се усмихна, светлината от лампата над тях проблесна в устните ѝ, намазани с някакъв защитен балсам против студ. — По днешната настилка ските се плъзгат… особено плавно.

— Нямам ски — усмихна се в отговор Хари.

— Хубава работа! — засмя се тя. — Норвежец да няма ски!

— Знам, равносилно е на национално предателство — Хари се загледа във вестника. По-конкретно в датата. 4 март.

— Доколкото си спомням, и елха не си взехте за Коледа.

— Какво безобразие, а? Заслужаваме да ни дадат под съд.

— Знаеш ли, Хари, понякога ти завиждам.

Той вдигна поглед от вестника.

— Изобщо не ти пука. Не робуваш на никакви условности. Понякога ми се ще и аз да бях толкова разкрепостена.

Хари се засмя.

— С такава ефективна смазка, с каквато разполагате, съм сигурен, че ще си осигурите и добро сцепление, и плавно плъзгане, госпожо Сювертшен.

— Какво?

— Приятна разходка — Хари отдаде чест със сгънатия вестник и тръгна към къщата.

Погледна снимката на Микаел Белман, едноокия. Навярно затова погледът му излъчваше такава непоклатимост. Поглед на мъж със самочувствието на носител на върховната истината. Поглед на свещеник. Поглед, способен да преобръща хорските нагласи.

В коридора Хари спря и се обърна към отражението си в огледалото.

Истината е, че така и няма да разберем причината.

И ти ще се хванеш в капана.

Личеше ли му, че изпитва съмнения?

Ракел седеше до кухненската маса пред двете чаши с кафе.

— Вече си станала, а? — целуна я по главата. Косата дъхтеше слабо на ванилия и на Ракел, току-що станала от сън. Любимото му ухание.

— Преди малко звънна Стефенс — тя стисна ръката му.

— Какво иска толкова рано сутринта?

— Да пита как се чувствам. След кръвната проба, която взе от Олег преди Коледа, пак го повикал на преглед. Нямало причина за безпокойство, просто искал да проведи дали евентуално няма да открие генетично обяснение за „онова нещо“.

Онова нещо. През първите дни след изписването на Ракел тя, Хари и Олег се прегръщаха повече, говореха повече и планираха по-малко. Просто гледаха да са заедно. После, както става, след като си хвърлил камък във водата, набраздената повърхност пак се изглади. И се покри с лед. И въпреки това нещо сякаш продължаваше да разклаща водата в бездната под краката му.

— Няма причина за безпокойство, казал е Стефенс — повтори Хари колкото за собствена, толкова и за нейна утеха. — Но ти въпреки това си разтревожена?

Ракел сви рамене.

— Ти реши ли нещо за бара?

Хари седна и отпи от нескафето.

— Вчера, докато бях там, си мислех, разбира се, да го продам. Нищичко не разбирам от стопанисване на питейни заведения, а и не възприемам като свое призвание да сервирам спиртни напитки на младежи, вероятно предразположени към алкохолизъм.

— Но?

Хари вдигна ципа на пухеното си яке.

— Но на Йойстайн му харесва да работи там. Пък и съм сигурен, че стои далече от асортимента. Безпрепятственият и неограничен достъп има дисциплиниращо въздействие върху някои хора. А и заведението върви.

— Нищо чудно — нали там са извършени две убийства, намесен е Вампириста и се е състояла престрелка. Зад бара често стои дори самият Хари Хуле. Каква по-добра реклама.

— Мхм. Според мен ефект оказа по-скоро идеята на Олег да правим тематични музикални вечери. Тази вечер например е посветена на най-стилните дами, прехвърлили петдесетте. Лусинда Уилямс, Емилу Харис, Пати Смит, Криси Хайнд…

— Нищо не ми говорят, скъпи.

— Утре идва ред на шейсетарския джаз. Странното е, че клиенти, идващи във вечерите на пънка, се появяват и на джаз-вечерите. В памет на Мехмет веднъж седмично правим и вечер на Пол Роджърс. Йойстайн предлага веднъж седмично да организираме и музикална викторина. И…

— Хари?

— Да?

— Като те слушам, май си решил да задържиш „Джелъси“.

— Така ли? — Хари се почеса по главата. — Да му се не види, нямам никакво време за бара. Горко му на „Джелъси“ — с двама несериозници като мен и Йостайн.