Дэн Браун - Произход

Проснатият на пода Лангдън забеляза Амбра Видал, която все още седеше до стената. Тя се опита да се изправи, но се олюля и пак се свлече.

„Някой да ѝ помогне!“

Ала в момента вниманието на агента беше ангажирано с друго.

— Luces! Y cobertura de móvil! — без да се обръща конкретно към никого, извика той. „Имам нужда от осветление и мобилно покритие!“

Професорът се пресегна и нагласи слушалките на главата си.

— Уинстън, чуваш ли ме?

Агентът се извъртя и го погледна учудено.

— Да, чувам — безизразно прозвуча гласът на компютъра.

— Уинстън, застреляха Едмънд. Трябва незабавно да се включи осветлението. И да се възстанови мобилното покритие. Можеш ли да контролираш тези системи? Или да се свържеш с някой, който може да го направи?

След секунди лампите в балона изведнъж ярко засияха, като разпръснаха илюзията за огряна от луната ливада и осветиха опустелия изкуствен чим, осеян с хаотично пръснати одеяла.

Агентът явно се стресна от неочакваните възможности на Лангдън. Погледна го, наведе се и му помогна да се изправи. Двамата се спогледаха.

Бяха еднакви на ръст. Главата на агента бе гладко обръсната и мускулестото му тяло обтягаше синьото му сако. На фона на светлото му лице изпъкваха острите му очи, които в момента бяха впити в Робърт като лазери.

— Вие сте професорът от видеозаписа, който показаха. Робърт Лангдън.

— Да. Едмънд Кърш е… беше мой студент и добър приятел.

— Аз съм агент Фонсека от Гуардия Реал — представи се мъжът. — Разкажете ми какво знаете за човека с морската униформа.

Лангдън се завъртя към Едмънд, който лежеше неподвижно до катедрата. Амбра Видал беше приклекнала там с двама охранители и музейния парамедик, който вече се бе отказал от опитите си да окаже помощ на жертвата. Директорката внимателно зави трупа с одеяло.

Едмънд очевидно беше мъртъв.

На Робърт му се пригади. Не можеше да откъсне очи от убития си приятел.

— С нищо не можем да му помогнем — отсече агентът. — Обяснете ми как сте разбрали.

Лангдън отново насочи вниманието си към мъжа, чийто тон не оставяше място за колебания. Това беше заповед.

Така че бързо му разказа за предупреждението на Уинстън — как компютърната програма локализирала слушалките на един от гостите в кошче за смет и когато пратеният на място разпоредител ги открил, проверили на кого се водят и установили обезпокояващия факт, че са на човек, чието име е било включено в списъка в последния момент.

— Невъзможно. — Фонсека присви очи. — Списъкът на гостите беше приключен вчера и всички бяха подложени на проверка.

— Не и този човек — обади се Уинстън в слушалките на Лангдън. — Разтревожих се и проверих името му. Оказа се бивш адмирал от испанския военноморски флот, уволнен за алкохолизъм и посттравматичен стрес в резултат на терористичен атентат в Севиля преди пет години.

Робърт предаде информацията на агента.

— При взривяването на катедралата ли? — смая се Фонсека.

— Нещо повече — продължи Уинстън. — Открих, че офицерът няма абсолютно никаква връзка с господин Кърш, което ме разтревожи, и затова предупредих охраната на музея, но те възразиха, че без по-конкретна информация не бивало да проваляме презентацията на Едмънд, особено след като се излъчвала на живо по целия свят. Знаех какви усилия е положил, за да организира днешната програма, и техният аргумент ми се стори логичен, затова веднага се свързах с теб, Робърт, с надеждата да успееш да откриеш този човек и аз дискретно да пратя при него група охранители. Трябваше да предприема по-решителни действия. Аз съм виновен за смъртта на Едмънд.

Лангдън се изненада, че компютърът изпитва чувство за вина. Погледна към покрития труп на Кърш и видя, че Амбра Видал се приближава към тях.

Все още насочил цялото си внимание към професора, Фонсека не ѝ обърна внимание.

— Компютърът каза ли ви името на въпросния морски офицер?

Робърт кимна.

— Адмирал Луис Авила.

Когато го произнесе, Амбра се закова на място и го зяпна ужасено.

Агентът забеляза реакцията ѝ и веднага се обърна към нея.

— Госпожице Видал? Говори ли ви нещо това име?

Директорката сякаш беше онемяла. Сведе поглед към пода, като че ли току-що е видяла призрак.

— Госпожице Видал? — повтори Фонсека. — Адмирал Луис Авила — известно ли ви е това име?

Шокираното ѝ изражение красноречиво показваше, че наистина познава убиеца. След миг тя примигна и тъмните ѝ очи се проясниха, сякаш излизаше от транс.