Дэн Браун - Произход

След тези думи от всички страни плъзна ниска мъгла и небето просветна като на зазоряване.

Ненадейно проблесна лъч на прожектор и драматично скочи към дъното на залата. Всички гости се надигнаха в очакване да видят домакина да се появява в плът и кръв. След няколко секунди обаче лъчът се плъзна обратно.

Погледите на всички го последваха.

В предния край на залата стоеше Едмънд Кърш и се усмихваше под блясъка на прожектора, самоуверено опрял длани върху катедра, която допреди мигове не беше там.

— Добър вечер, приятели — дружелюбно каза великият шоумен, докато мъглата се разнасяше.

За броени секунди публиката беше на крака и ентусиазирано ръкопляскаше. Неспособен да сдържи усмивката си, Лангдън се включи в овациите.

„Типично за Едмънд да се появи с облак дим“.

Макар и насочена срещу религиозната вяра, досега презентацията представляваше истински шедьовър — дръзка и непоколебима като самия ѝ автор. Робърт разбираше защо бързо растящите на брой свободомислещи по света така боготворят неговия някогашен студент.

„Ако не друго, поне си казва мнението по начин, по какъвто биха дръзнали да го направят малцина“.

Когато лицето на Кърш се появи на екрана над главите на множеството, Лангдън забеляза, че сега той не изглежда толкова блед — явно го бяха гримирали професионално. И въпреки това професорът виждаше, че приятелят му е изтощен.

Нестихващите аплодисменти бяха толкова бурни, че Робърт едва усети вибрациите в джоба на гърдите си. Инстинктивно посегна да извади джиесема си, но после се сети, че е изключен. Странно, всъщност вибрираше другото устройство в джоба му — слушалките, в които високо говореше Уинстън.

„Кофти момент“.

Лангдън ги измъкна и припряно си ги сложи. В момента, в който накрайниците се притиснаха към кожата му, в главата му прозвуча познатият глас с британски акцент:

— … фесор Лангдън? Чувате ли ме? Телефоните са блокирани. Вие сте единствената ми връзка със света. Професор Лангдън?

— Да… Уинстън? Чувам те — надвика глъчката наоколо Робърт.

— Слава богу! — каза Уинстън. — Слушайте ме внимателно. Възможно е да имаме сериозен проблем.

Едмънд Кърш бе преживял безброй триумфи на световната сцена и успехите винаги го мотивираха, но той рядко изпитваше пълно удовлетворение. В този момент обаче, изправен зад катедрата и бурно акламиран от публиката, си позволи да се наслади на радостното вълнение от мисълта, че съвсем скоро ще промени света.

„Седнете, приятели. Най-хубавото тепърва предстои“.

Докато мъглата се разпръскваше, Едмънд потисна желанието си да погледне към тавана, където прожектираха лицето му в близък план, освен че го излъчваха за милиони хора по цялото земно кълбо.

„Това събитие е от глобален мащаб — гордо си каза той. — Събитие, което надхвърля всякакви граници, класи и вярвания“.

Погледна наляво към ъгъла и признателно кимна на Амбра Видал, която неуморно му беше помагала в подготовката на този спектакъл. За негова изненада обаче Амбра не гледаше към него, а с безпокойство се взираше в публиката.

„Нещо не е наред“ — мислеше си Амбра.

Един висок елегантно облечен мъж в центъра на залата си проправяше път сред тълпата, като размахваше ръце и се насочваше към нея.

„Това е Робърт Лангдън“. Тя позна американския професор от видеозаписа на Кърш.

Лангдън бързо се приближаваше и нейните двама агенти от Гуардия Реал моментално тръгнаха да го пресрещнат.

„Какво иска?!“ На лицето му бе изписана очевидна тревога.

Амбра се завъртя към трибуната и Едмънд. Чудеше се дали той също е забелязал суматохата, но футуристът не гледаше към публиката. Странно — очите му бяха насочени право към нея.

„Едмънд! Нещо не е наред!“

В този момент под купола отекна оглушителен пукот и в челото на Кърш разцъфна червена дупка. Очите му се подбелиха, но ръцете му бяха здраво вкопчени в катедрата и цялото му тяло се напрегна. За миг той се олюля, после политна настрани като отсечено дърво и се строполи на пода.

Преди да успее да осмисли видяното, Амбра усети, че единият от агентите я поваля на земята.

Времето сякаш спря.

После… пандемониум.

Под ярката светлина на прожектирания върху тавана окървавен труп на Едмънд гостите се заблъскаха към изхода в опит да се спасят от нови изстрели.

В този развихрил се пълен хаос Робърт Лангдън стоеше като прикован на мястото си, напълно парализиран от шок. Недалеч от него лежеше проснат на една страна неговият приятел, все още обърнат към публиката, и от огнестрелната рана на челото му течеше кръв и мозък. Безжизненото му лице беше осветено от безмилостния лъч на прожектора върху монтираната на тринога телевизионна камера, която явно продължаваше да излъчва на живо върху тавана и към целия свят.