Том Смит - Дете 44

Не за първи път следеше жена си. Преди три години бе организирал наблюдение по причини, които нямаха нищо общо с нейната политическа неблагонадеждност. Бяха женени по-малко от година. Тя започна да се отдалечава от него. Живееха заедно, но сякаш бяха разделени, работеха по цял ден, виждаха се за малко сутрин и вечер и разговаряха колкото две рибарски лодки, които всеки ден отплават от едно и също пристанище. Не му се вярваше да се е променил като съпруг и не можеше да разбере защо тя се е променила като съпруга. Когато повдигнеше въпроса, тя казваше, че не се чувства добре, но отказваше да отиде на лекар, а и кой не е добре месеци наред? Единственото обяснение, до което той стигна, беше, че е влюбена в друг.

Изпълнен с подозрения, изпрати новоназначен, обещаващ млад агент да следи жена му. Той я бе следил всеки ден в продължение на седмица. Лев оправдаваше действията си, защото, макар и неприятни, бяха продиктувани от любов. Имаше и риск не само защото Раиса можеше да разбере. Ако колегите му научеха, можеха да изтълкуват нещата различно. Ако Лев не вярва на жена си, заслужава ли тя политическо доверие? Невярна или не, предана на делото или не, за всички ще е по-добре да я изпратят в ГУЛАГ. Просто за да са сигурни. Но Раиса нямаше любовна връзка и никой не научи за наблюдението. Изпитал облекчение, Лев разбра, че трябва да бъде по-търпелив и внимателен и да ѝ помогне в трудностите, с които се е сблъскала. Връзката им постепенно се подобри през следващите месеци. Лев прехвърли младия агент в Ленинград, което изглеждаше като повишение.

Сегашната задача обаче беше съвсем различна. Заповедта за разследване идваше отгоре. Проблемът доби официален държавен характер, стана въпрос на националната сигурност. Не бракът, а животът им бе в опасност. Лев не се съмняваше, че името на Раиса е намесено от Василий в признанията на Анатолий Бродски. Фактът, че друг агент бе потвърдил подробностите на признанието не означаваше нищо: или беше конспирация, безочлива лъжа, или Василий бе внушил името в главата на Бродски по време на разпита, нещо, което беше лесно да се направи. Лев обвиняваше себе си. Отсъствието му от работа бе дало на Василий възможност, от която той безскрупулно се бе възползвал. Лев се озова в капан. Не можеше да твърди, че признанието е лъжливо — това бе официален документ, валиден и верен като всяко друго признание. Единствено възможно бе да заяви, че не вярва във вината на Раиса, предателят Бродски се е опитвал да я очерни, за да си отмъсти. Като чу обяснението, Кузмин попита откъде предателят е знаел, че Лев е женен. Отчаян, той бе принуден да излъже, че е споменал името на съпругата си в разговор. Лев не беше умел лъжец. Защитавайки жена си, навличаше подозрение върху себе си. Да защитаваш някого, означаваше да преплетеш съдбата си с неговата. Кузмин реши, че подобен пробив в сигурността трябва да бъде цялостно разследван. Или Лев ще се заеме сам, или случаят ще бъде даден на друг агент. При този ултиматум той прие случая просто за да се опита да защити доброто име на съпругата си. По същия начин, както преди три години бе успокоил съмненията си за неверността ѝ, сега трябваше да успокои съмненията за неверността ѝ към държавата.

От другата страна на улицата децата се изсипаха през вратата на училището и се пръснаха във всички посоки. Едно момиченце претича през пътя и влезе във входа, в който се криеше Лев. Мина покрай него в тъмното, натрошеното стъкло изхрущя под краката му, то се спря и се замисли дали да каже нещо. Лев се обърна и го погледна. Момиченцето имаше дълга черна коса, вързана с червена панделка. Беше на около седем години. Бузите му бяха зачервени от студа. Изведнъж се затича, крачетата му затропаха по стълбите, бягайки от този непознат към къщи, където наивно си мислеше, че ще е в безопасност.

През стъклената врага Лев наблюдаваше как и последните ученици излизат от сградата. Знаеше, че Раиса днес няма извънкласни задължения и щеше да си тръгне скоро. Ето я на входа в компанията на някакъв колега. Той имаше добре оформена сива брадичка и кръгли очила. Лев забеляза, че не е непривлекателен. Имаше вид на образован, културен и изискан човек, с живи очи и чанта, пълна с книги. Сигурно беше Иван: учителят по руски език, когото Раиса беше споменавала. Предположи, че е по-възрастен поне с десет години.

На Лев му се искаше те да се разделят пред вратата на училището, но те тръгнаха заедно, един до друг, потънали в разговор. Той изчака да се отдалечат. Те явно се познаваха добре, защото Раиса се засмя на някаква негова шега, и на Иван, изглежда, му беше приятно. Можеше ли Лев да я накара да се смее? Много рядко. Той нямаше нищо против да му се присмиват, когато се държи глупаво или неделикатно. Имаше чувство за хумор в това отношение, но не умееше да разказва вицове или весели случки. За разлика от Раиса. Тя беше весела, игрива и остроумна. Още от първата им среща, когато го излъга, че се казва Лена, той не се съмняваше, че е по-умна от него. Никога не беше я ревнувал, що се отнася до бързината на ума — до този момент, докато не я видя с друг мъж.