Том Смит - Дете 44

Въпреки че класовете бяха големи, а щяха да бъдат и по-големи, ако войната не бе причинила хаос и демографски срив, тя си поставяше за цел да запомни името на всяко дете. Искаше да покаже, че се интересува от всеки ученик. Но много бързо забеляза, че способността ѝ да запомня имена буди чувство на особено безпокойство. Сякаш съществуваше скрита заплаха.

Щом мога да запомня името ти, мога и да те изоблича.

Тези деца вече знаеха колко ценна е анонимността и тя разбра, че те предпочитат да обръща по-малко внимание на всеки един от тях. След по-малко от два месеца престана да ги нарича по име, предпочитайки езика на жестовете.

Но все пак имаше сравнително малко причини да се оплаква. Училището, в което преподаваше, средно училище №7 — правоъгълна сграда, издигната на ниски и широки бетонни колони — беше една от перлите на държавната образователна система. Много често снимано и рекламирано, то бе основано от самия Никита Хрушчов, произнесъл реч в новия гимнастически салон, подът на който бе толкова излъскан, че охранителите му се пазеха да не се подхлъзнат. Той заяви, че образованието трябва да отговаря на нуждите на страната. А страната имаше нужда от високо продуктивни, здрави млади учени, инженери и спортисти, печелещи златни медали на олимпийски игри. Гимнастическият салон, разположен до основната сграда, беше с огромни размери, по-широк от самото училище и разполагаше със закрита писта, многобройни гимнастически постелки, халки, въжени стълби и трамплини, използвани максимално по време на часовете и на всекидневните тренировки за всички ученици, независимо от възрастта и способностите им. Посланието на речта му и замисълът на проекта на училището бяха ясни на Раиса: страната нямаше нужда от поети, философи и свещеници. Тя имаше нужда от производителен труд, който може да бъде измерен количествено, от успех, който може да бъде измерен със секундомер.

Раиса имаше само един приятел сред колегите си — Иван Кузмич Жуков, учител по руски език и литература. Не знаеше точната му възраст, но изглеждаше на около четирийсет. Приятелството им се бе зародило случайно. Веднъж той се изказа критично за размерите на училищната библиотека — подобна на килер стая в мазето до помещението на парното, пълна с брошури, стари броеве на „Правда“, специално одобрени произведения на руски автори и нито едно на чужд автор. След като го изслуша, Раиса шепнешком го посъветва да бъде по-внимателен. Този шепот бе началото на едно необичайно приятелство, което от нейна гледна точка беше абсолютно глупаво, като се има предвид склонността на Иван да говори откровено. В очите на много хора той вече бе белязан. Учителите бяха убедени, че крие забранени текстове вкъщи под дъските на пода или, дори по-лошо, пише книга и изпраща тайно страници от дисидентската си книга на Запад. Наистина беше ѝ дал нелегален превод на забранения роман „За кого бие камбаната“, който тя четеше в парка през лятото, защото не смееше да занесе книгата вкъщи. Раиса можеше да си позволи това приятелство, тъй като собствената ѝ лоялност не будеше никакви съмнения. Беше съпруга на офицер от Държавна сигурност, което се знаеше почти от всички, и дори от някои ученици. Беше логично Иван да се държи на разстояние, но без съмнение окуражаваше го фактът, че ако Раиса би искала да донесе за него, щеше вече да го е сторила, като се има предвид колко неблагоразумни неща е чувала от него и колко лесно би било да прошепне името му в ухото на мъжа си. И така, единственият колега, на когото тя имаше доверие, бе човекът, заслужил всеобщо недоверие, а той от своя страна се доверяваше на жената, на която най-малко би трябвало да вярва. Той беше женен и имаше три деца. Въпреки това тя подозираше, че е влюбен в нея. Но старателно гонеше тази мисъл и се надяваше, че и той заради двамата ще бъде благоразумен.

От другата страна на шосето, срещу главния вход на училището, във входа на нисък блок, стоеше Лев. Беше свалил военната униформа и се беше преоблякъл в цивилно облекло на работа. В Лубянка имаше шкафове, пълни с какви ли не дрехи: палта, якета, панталони — с различни размери и качество, използвани за тази цел. Лев не се замисляше откъде са тези дрехи, докато не откри петно от кръв върху маншета на една риза. Това бяха дрехи на хора, екзекутирани в сградата на Варсонофиевска улица. Бяха изпрани, разбира се, но някои петна бяха упорити. Облечен в дълго до глезените сиво вълнено палто и дебела кожена шапка, нахлупена ниско на челото, Лев беше сигурен, че жена му няма да го познае, ако случайно погледне към него. Потропваше с крака, за да се стопли, от време на време поглеждаше часовника си от неръждаема стомана „Полет-Авиатор“ — подарък за рождения ден от Раиса. Наближаваше краят на часовете за деня. Погледна крушката над главата си. Взе навития на пръчка парцал за миене на пода, протегна се и я счупи, с което потопи входа в мрак.