Том Смит - Дете 44

Навлезе в тунела и видя тълпа от хора пред себе си. Чу шума от приближаващия влак, който вече навлизаше в станцията. Не би могъл да се качи, като се има предвид колко хора имаше отпред. Извади от джоба си служебната си карта на сътрудник от Държавна сигурност и потупа по рамото мъжа пред себе си. Като попарен мъжът отстъпи встрани, жената до него също, тълпата се раздели и той продължи бързо напред. Влакът вече стоеше с отворени врати, готов да потегли. Лев прибра картата си и скочи във вагона. Обърна се да види къде е преследвачът му. Ако успее да се качи на същия влак, играта е свършила.

Хората, които се бяха разделили, за да му направят път, сега отново се сляха в плътна тълпа. Агентът, заклещен сред тях, си пробиваше път с груба сила. Приближаваше се бързо. Защо вратите не се затваряха? Агентът беше вече на перона, само на няколко метра. Вратите започнаха да се затварят. Ръката му се стрелна и хвана вратата. Но механизмът беше по-силен и на мъжа, когото Лев сега видя отблизо, не му оставаше нищо друго, освен да се отдръпне. С безразличен вид Лев се обърна, наблюдавайки агента с крайчеца на окото. В мрака на тунела свали мократа си от пот шапка.

Същия ден

Асансьорът спря на петия, последен етаж, вратите се отвориха и Лев се озова в тесен коридор. Миришеше на готвено. Беше седем часът вечерта, времето, когато семействата вечерят. Докато вървеше по коридора, през тънките шперплатови врати чуваше приготовленията за вечерята. Колкото повече приближаваше апартамента на родителите си, толкова по-уморен се чувстваше. Беше кръстосвал града в продължение на няколко часа. След като се отърва от преследвача си на станция Театрална, се върна вкъщи, включи осветлението и радиото и дръпна завесите — необходима предпазна мярка, макар че живееха на четиринайсетия етаж. Когато излезе отново, нарочно пое по заобиколен маршрут с метрото към града. Не се беше преоблякъл и съжаляваше за това. Чуждите дрехи му бяха неприятни; ризата му, просмукана от пот, беше изсъхнала и залепнала за гърба. Беше сигурен, че излъчва неприятна миризма, макар самият да не я усещаше. Той пропъди тревожните мисли. Родителите му нямаше да забележат това. Щяха да бъдат учудени, че е дошъл да им иска съвет, нещо, което не беше правил много отдавна.

Равновесието в отношенията им се беше променило — сега той им помагаше много повече, отколкото те на него. На Лев му харесваше това. Гордееше се, че можеше да им осигури по-лека работа. Беше достатъчно само учтиво да помоли и баща му стана бригадир във фабриката за боеприпаси, където го преместиха от конвейера, а майка му, която прекарваше дните си в шиене на парашути, също беше повишена. Благодарение на него започнаха да се хранят по-добре — вече не им се налагаше да се редят на опашки по няколко часа за основни продукти като хляб и елда; сега имаха достъп до спецторгите , специалните магазини, непредназначени за народа. В тях се намираха екзотични деликатеси като прясна риба, шафран и дори истински тъмен шоколад вместо имитацията, където какаото бе заменено от смес от ръж, ечемик, пшеница и грах. Ако родителите му имаха неприятности със свадливи съседи, те бързо прекратяваха скандалите си. Не беше нужно да се прибягва до насилие или груби заплахи, просто им се намекваше, че имат работа със семейство с големи връзки.

Апартаментът, който той беше уредил да им отпуснат, беше в приятен жилищен квартал в северната част на града — нисък блок, в който всяка квартира имаше собствени баня и тоалетна и малък балкон над тревна площ към тиха уличка. Не го деляха с никого: нещо необичайно в този град. След петдесет години лишение и трудности най-после се наслаждаваха на живот с привилегии, което истински ценяха. Бяха свикнали с удобствата. И всичко това се дължеше на кариерата на Лев.

Почука на вратата. Отвори майка му Анна. Тя изглеждаше изненадана и за миг загуби ума и дума, но бързо се съвзе. Прекрачи прага, прегърна сина си и заговори развълнувано.

— Защо не ни каза, че ще дойдеш? Чухме, че си болен. Идвахме да те видим, но ти спеше. Раиса ни покани да влезем. Поседяхме при теб и дори подържах ръката ти, но какво можехме да направим? Ти имаше нужда от почивка. Спеше като дете.

— Раиса ми каза, че сте идвали. Благодаря ви за плодовете — за портокалите и лимоните.

— Не сме носили плодове. Поне мисля, че не сме. Остарявам. Може нещо да съм объркала!

Дочул разговора, баща му, Степан, дойде от кухнята и внимателно заобиколи жена си. Тя беше доста напълняла напоследък. И двамата бяха понапълнели. Изглеждаха добре.