Том Смит - Дете 44

— Докторе, вие току-що казахте, че с болен. Че има температура.

— И ще бъда готов да го потвърдя и дори да го напиша, ако сте готова да преспите с мен.

Учудващо, но тя дори не трепна. Спокойствието ѝ накара Зарубин да я пожелае още повече. Продължи:

— Ще бъде само веднъж, разбира се, освен ако не събудя чувства у вас, в такъв случай ще продължим да се срещаме. Можем да постигнем споразумение: ще бъдете възнаградена с каквото пожелаете в рамките на разумното. Впрочем не е нужно никой да разбере.

— А ако откажа?

— Ще кажа, че съпругът ви е лъжец. Че е искал да избяга от работа по неизвестни за мен причини. И ще препоръчам да бъде разследван.

— Няма да ви повярват.

— Сигурна ли сте? Подозрението вече съществува. Трябва само малко да подпомогна нещата.

Приел мълчанието ѝ за съгласие, Зарубин пристъпи към нея и колебливо сложи ръка на бедрото ѝ. Тя не помръдна. Можеха да правят секс в кухнята. Никой нямаше да разбере. Мъжът ѝ няма да се събуди. Тя може да стене от удоволствие, може да издава каквито иска звуци.

Раиса извърна поглед, отвратена, не знаеше какво да прави. Ръката на Зарубин запълзя нагоре.

— Не се тревожи. Мъжът ти спи дълбоко. Няма да ни безпокои. И ние няма да го безпокоим.

Ръката му се плъзна под полата ѝ.

— Може дори да ти хареса. На много други жени им е харесвало.

Беше толкова близо, че усещаше дъха му. Наведе се към нея, устните му се полуотвориха, жълтите му зъби се приближиха, сякаш беше ябълка, която щеше да захапе. Тя се стрелна настрани. Той я хвана за китката.

— Десет минути едва ли е висока цена за живота на мъжа ти. Направи го за него.

Придърпа я по-близо към себе си, хватката му се стегна.

Той изведнъж я пусна и вдигна ръце. Раиса бе опряла нож в гърлото му.

— Ако не сте сигурен какво е състоянието на съпруга ми, кажете на майор Кузмин — наш добър приятел — да изпрати друг лекар. Друго мнение ще бъде добре дошло.

Ножът бе опрян в гърлото му, двамата пристъпваха в кръг, докато Зарубин не излезе заднишком от кухнята. Раиса остана на прага, като държеше ножа в ръка. Докторът взе палтото си и го облече, без да бърза. Взе чантата си, отвори вратата и примижа от ярката зимна слънчева светлина:

— Само децата вярват в приятелството и при това само глупавите деца.

Раиса пристъпи напред, грабна шапката му от закачалката и я хвърли в краката му. Той се наведе да я вдигне, а тя затръшна вратата.

Чу го да си тръгва, ръцете ѝ трепереха. Все още стискаше ножа. Може би му беше дала повод да мисли, че би спала с него. Превъртя събитията в ума си: отварянето на вратата, усмивките на глупавите му шеги, вземането на палтото му, приготвянето на чая. Зарубин се беше заблудил. Не беше направила нищо, за да го накара да мисли така. Но може би можеше да прояви слаб интерес към предложението му, да се престори на изкушена. Може би старият глупак имаше нужда да мисли, че е поласкана от вниманието му. Потри чело. Не беше се справила добре. Сега и двамата бяха в опасност.

Влезе в спалнята и седна до Лев. Той мърдаше устни, като че ли мълчаливо казваше молитва. Наведе се по-близо над него, за да долови думите му. Едва чуваше безсмислени откъслечни думи. Той бълнуваше. Изведнъж стисна ръката ѝ. Дланта му беше лепкава от пот. Тя издърпа ръката си и угаси свещта.

Лев стоеше в снега, пред него беше реката, а Анатолий Бродски вече се намираше на другия бряг. Беше успял да премине реката и се приближаваше към гората. Лев тръгна след него, но само видя под краката си, замръзнали в дебелия лед, мъжете и жените, които беше арестувал. Огледа се наляво и надясно — цялата река бе пълна със замръзнали тела. Ако искаше да стигне до гората, ако искаше да хване предателя, трябваше да върви по тях. Нямаше избор — това бе негов дълг и Лев ускори крачка. Но стъпките му, изглежда, съживиха телата. Ледът започна да се топи. Реката оживя и се раздвижи. Затъвайки в тинята, Лев усещаше лица под краката си. Колкото и бързо да бягаше, те бяха навсякъде, зад него, пред него. Нечия ръка го хвана за ботуша — той се отърси от нея. Друга ръка го сграбчи за глезена, втора, трета, четвърта. Затвори очи, безсилен да погледне, чакаше да бъде завлечен под водата.

Когато отвори очи, стоеше в мрачен кабинет. Раиса беше до него, облечена в светлочервена рокля, роклята, която бе взела назаем от приятелка в деня на сватбата им и бързо я бе преправила, за да не изглежда прекалено голяма за нея. В косата си носеше едно-единствено бяло цвете, откъснато в парка. Лев беше облечен в зле ушит сив костюм, който също не беше негов: беше го взел назаем от колега. Намираха се в невзрачен кабинет в невзрачна държавна сграда, стояха един до друг пред маса с документи, над която се беше надвесил плешив чиновник. Раиса подаде документите им в очакване да проверят дали са редовни. Нямаше брачни клетви, нито тържествени церемонии, нито букети цветя. Нямаше гости, сълзи на радост и поканени — бяха само двамата. Нямаше суетня: тя бе нещо буржоазно. Имаше само един свидетел, този плешив чиновник, който записа данните им в дебела канцеларска книга. Щом документите бяха оформени, им връчиха брачното свидетелство. Бяха станали съпрузи.