Том Смит - Дете 44

— Давайте тогава. Инжектирайте маслото. И чуйте какво ще ви кажа.

Хвостов се обърна към Лев:

— Ще използваме гума за устата, за да не прехапе езика си при най-силния пристъп. Щом се успокои, ще извадим гумата и ще зададете въпросите си.

Василий взе скалпел и започна да чисти ноктите си, като избърсваше мръсотията в шинела си. След като свърши, остави скалпела, бръкна в джоба си и извади цигара. Докторът поклати глава.

— Не тук, моля.

Василий остави цигарата. Докторът огледа спринцовката — на върха на иглата имаше жълта капка масло. Доволен, заби иглата във вената на Бродски.

— Трябва да се инжектира бавно. Ако е прекалено бързо, ще получи емболия.

Започна да вкарва бавно гъстата като сироп жълта течност в ръката на затворника.

Ефектът настъпи почти веднага. Изведнъж разумът напусна очите на Бродски: те се подбелиха, тялото му се разтресе, сякаш столът, за който бе завързан, бе зареден с хиляди волтове. Иглата беше все още в ръката му, беше инжектирана само част от течността.

— А сега ще вкараме още малко.

Инжектира още пет милилитра и в ъгълчетата на устата на Бродски се появиха мехурчета пяна, малки бели мехурчета.

— А сега ще почакаме, ще почакаме и ще инжектираме останалото.

Хвостов вкара и останалото масло, извади иглата и притисна с памук мястото. Отстъпи назад.

Бродски вече не приличаше на човек, а на повредена машина, на двигател, принуден да работи извън възможностите си. Тялото му се съпротивляваше на ремъците, сякаш му въздействаше външна сила. Чу се изпукване. Счупи се кост на китката му. Хвостов огледа мястото, което вече се подуваше:

— Не е нещо необичайно.

Погледна часовника си:

— Изчакайте още малко.

От ъглите на устата на затворника се стичаше пяна, спускаше се по брадичката му и капеше по коленете. Гърчовете отслабваха.

— Готово. Задавайте въпросите си. Да видим какво ще каже.

Василий пристъпи напред и извади гумата. Бродски повърна пяна и слюнка в скута си. Василий се обърна със смесени чувства на учудване и отвращение.

— Какво, по дяволите, може да каже в това състояние?

— Опитайте.

— С кого работиш?

В отговор главата на Бродски се отпусна върху ремъците. От устата му излезе бълбукане. От носа му потече кръв. Хвостов я избърса с книжна салфетка.

— Опитайте отново.

— С кого работиш?

Главата на Бродски се отпусна на една страна като на кукла на конци: подобно на жива, способна да се движи, но всъщност прекършена. Устата му се отвори и затвори, езикът му се размърда — механична имитация на реч, но звук не се чу.

— Опитайте още веднъж.

— С кого работиш?

— Опитайте отново.

Василий поклати глава и с недоволство се обърна към Лев.

— Това е глупаво. Опитайте вие.

Лев стоеше притиснат с гръб към стената, като че ли се опитваше да стои по-далеч. Пристъпи напред.

— С кого работите?

От устата на Бродски излязоха някакви звуци. Бяха смешни, подобни на неразбираемо бебешко бърборене. Хвостов кръстоса ръце на гърдите си и надникна в очите на Бродски.

— Опитайте отново. Започнете с прости въпроси. Попитайте за името му.

— Как се казвате?

— Опитайте отново. Имайте ми доверие. Ще излезе от това състояние. Опитайте още веднъж. Моля ви.

Лев пристъпи по-близо. Беше достатъчно близо, за да докосне челото му, ако протегне ръка.

— Как се казвате?

Устните на Бродски се размърдаха.

— Анатолий.

— С кого работите?

За миг настъпи тишина. А после той заговори, тихо и бързо — като човек, който говори насън.

— Анна Владиславовна. Дора Андреева. Аркадий Маслов. Матиаш Ракоши.

Василий протегна ръка към бележника, записа имената и попита:

— Някое от тези имена познато ли ви е?

Да, тези имена бяха познати на Лев: Анна Владиславовна: котката ѝ ослепява. Дора Андреева: кучето ѝ отказва да се храни. Аркадий Маслов: кучето му е със счупен преден крак. Семето на съмнението, което дремеше в душата на Лев, се пропука и отвори.

Анатолий Тарасович Бродски беше наистина само ветеринарен лекар.

Анатолий Тарасович Бродски не беше нищо повече от ветеринарен лекар.

17 февруари

Доктор Зарубин нахлупи бобровата си шапка, грабна кожената чанта и започна да си пробива път към вратата на претъпкания трамвай, като неохотно се извиняваше. Тротоарът беше заледен и, стъпвайки на земята, той се хвана за трамвая, за да не се подхлъзне. Изведнъж се почувства стар и нестабилен. Трамваят отмина. Докторът се огледа с надеждата, че е слязъл на правилната спирка — източните покрайнини бяха район, който не познаваше добре. Но се ориентира много лесно — сградата, в която отиваше, се издигаше над всички други като някаква грамада на фона на сивото зимно небе. От другата страна на шосето на стотици метри се издигаха четириетажни блокове във формата на буквата П, групирани по двойки и построени така, че всеки от тях да изглежда като отражение на другия. Докторът се чудеше на тези съвременни строителни недоразумения, осигуряващи дом на хиляди семейства. Това не беше само жилищен проект. Това беше монумент на новата ера. Нямаше ги вече частните къщи на по един-два етажа. Бяха си отишли, изравнени със земята, превърнати в тухлен прах, и на тяхно място се издигаха проектирани от правителството сгради, собственост на държавата, боядисани в сиво и струпани близо една до друга. Никъде другаде не беше виждал една и съща форма да се повтаря толкова пъти, като всеки апартамент беше точно копие на следващия. Дебелият сняг, застлал покривите, изглеждаше като бяла линия, прокарана от господа, за да каже: стига, небето принадлежи на мен. Това, помисли си Зарубин, е следващото предизвикателство: покоряването на небето, което няма да принадлежи на Бог. Някъде из тези четири сгради беше квартира №124 — жилището на офицера от МГБ Лев Степанович Демидов.