Том Смит - Дете 44

Накрая, последният вид бяха килиите за разпити. Лев се приближи до килията, в която държаха предателя: стоманена врата с шпионка. Почука, като мислеше какво ли го очаква вътре. Вратата отключи момче, което едва ли имаше седемнайсет години. Килията беше малка и правоъгълна, с бетонни стени и бетонен под, но толкова ярко осветена, че Лев примижа. От тавана висяха пет мощни крушки. До задната стена имаше диван, който не съответстваше на мрачната обстановка. На него седеше Анатолий Бродски, чиито китки и глезени бяха завързани с въжета. Младият офицер обясни гордо:

— Все затваря очи, опитва се да заспи. Но аз непрекъснато го удрям. Не е имал и миг почивка, честна дума. Диванът е най-хубавото нещо. Иска ти се да се облегнеш и да задремеш. Толкова е мек и удобен. Аз самият седях на него. Но няма да му позволя да заспи. Това е като да дръпнеш чинията с храна на някого, който умира от глад.

Лев кимна и видя, че младият офицер е леко разочарован, че не получи по-възторжени похвали за своята изобретателност. Офицерът застана в ъгъла на килията, въоръжен с черната си палка. Напрегнат и сериозен, със зачервени бузи, приличаше на войник — играчка.

Бродски седеше на ръба на дивана, приведен напред, с полузатворени очи. В килията нямаше стол и Лев седна на дивана до него, съзнавайки абсурдността на ситуацията. Диванът наистина беше много мек и Лев потъна в него, учуден на какво изтънчено изтезание е подложен заподозреният. Но нямаше време за губене, трябваше да действа бързо. Василий щеше да дойде всеки момент, а Лев се надяваше да убеди Анатолий да сътрудничи преди идването му.

Анатолий вдигна поглед и очите му се разшириха. Мина известно време, преди лишеният му от сън мозък да разпознае седналия до него мъж. Човекът, който го бе заловил. Който бе спасил живота му. Беше сънлив, заваляше думите, говореше като упоен.

— Децата? Дъщерите на Михаил? Къде са сега?

— Настаниха ги в детски дом. В безопасност са.

Детски дом — това шега ли е, или част от наказанието му? Не, този човек не се шегуваше. Той вярваше в правотата на своето дело.

— Били ли сте някога в детски дом?

— Не.

— Вероятността момичетата да оцелеят щеше да е по-голяма, ако бяха оставени сами на себе си.

— Сега за тях се грижи държавата.

За изненада на Лев затворникът вдигна завързаните си ръце и докосна челото му. Младият офицер се втурна напред и вдигна палката, готов да нанесе удар по коленете на Бродски. Лев му махна с ръка и офицерът неохотно отстъпи назад.

— Имате температура. Трябва да си отидете вкъщи. Такива като вас имат ли си дом? Където да спите, да се храните и да живеете като нормални хора.

Лев се чудеше на този човек. Дори сега си оставаше лекар. Дори сега се държеше непочтително. Беше смел и груб и Лев не можеше да не му се възхищава.

Лев се отдръпна назад и избърса лепкавото си потно чело с ръкава на сакото си.

— Можете да си спестите ненужните страдания, като поговорите с мен. Няма човек, когото да сме разпитвали и да не е съжалил, че не си е признал веднага всичко. Какво ще спечелите с мълчание?

— Нищо.

— В такъв случай ще ми кажете ли истината?

— Да.

— За кого работите?

— За Анна Владиславовна. Котката ѝ ослепява. За Дора Андреева. Кучето ѝ отказва да яде. За Аркадий Маслов. Кучето му е със счупен преден крак. За Матиаш Ракоши. Той има колекция редки птици.

— Защо бягахте, щом сте невинен?

— Бягах, защото ме преследвахте. Нямаше друга причина.

— Но това няма никакъв смисъл.

— Съгласен съм, но е истина. Щом те преследват, винаги те арестуват. А щом веднъж те арестуват, винаги си виновен. Тук не водят невинни хора.

— С кои служители от американското посолство работите и каква информация сте им предавали?

Анатолий най-после разбра всичко. Преди няколко седмици младши чиновник от американското посолство беше довел кучето си за преглед. Кучето имаше инфектирана порезна рана. За лечението бяха нужни антибиотици, но тъй като той нямаше, почисти внимателно раната, стерилизира я, а после от време на време преглеждаше кучето. След известно време забеляза, че някакъв човек следи къщата му. Онази нощ не можа да спи, защото не можеше да си представи в какво се е провинил. На следващата сутрин го проследиха до работното му място и после обратно до вкъщи. Това продължи три дни. След четвъртата безсънна нощ той реши да бяга. Сега най-после разбра престъплението си. Беше лекувал кучето на чужденец.

— Не се съмнявам, че накрая ще кажа каквото искате, но сега ще ви кажа следното: аз, Анатолий Тарасович Бродски, съм само ветеринарен лекар. Скоро при вас ще бъде записано, че съм шпионин. Ще разполагате с подписа и признанията ми. Ще ме накарате да посоча някакви имена. Ще има още арести, нови подписи и признания. Но каквото и да ви кажа накрая, то ще бъде лъжа, защото съм само ветеринарен лекар.