Том Смит - Дете 44

— Насочил си пистолет срещу него? А после си го ударил? Той твърди, че си изгубил контрол над себе си. Казва, че взимаш наркотици, които те правят неадекватен. Настоява за отстраняването ти от длъжност. Разстроен е, както разбираш?

Лев прекрасно разбираше: не биваше да повдига въпрос за убийствата.

— Бях старшият офицер и дадох заповед. Василий не се подчини. Как да поддържам дисциплината, щом заповедите не се изпълняват? Системата ще рухне. Може би е заради военното ми минало. При военните операции неподчинението и непокорството се наказват със смърт.

Кузмин кимна. Лев бе избрал защитата си мъдро — принципите на военното подчинение.

— Прав си, разбира се. Василий е твърде избухлив. И го признава. Не се е подчинил на заповедта. Но е изпаднал в ярост заради съдействието на семейството на престъпника. Не извинявам стореното от него, нали разбираш. Имаме система за нарушилите на законите. Семейството е трябвало да бъде доведено тук. И Василий получи мъмрене. Колкото до наркотиците…

— Не бях спал двайсет и четири часа. И ми ги е предписал нашият доктор.

— Те ни най-малко не ме тревожат. Наредих ти да направиш необходимото, което, предполагам, означава, че можеш да взимаш всичко, което е необходимо. Но искам да те предпазя. Като си ударил офицер, ти си привлякъл вниманието. Хората бързо ще забравят, че действията ти са били разумни. Би трябвало да спреш, когато Василий е свалил оръжието. Ако си искал да го накажеш, трябвало е да докладваш за неподчинението му на мен. Взел си правосъдието в свои ръце. Това е недопустимо. Не бива да се повтаря.

— Извинявам се.

Кузмин се отдалечи от прозореца. Застана до Лев и сложи ръка на рамото му.

— Достатъчно за това. Смятай въпроса за приключен. Имам друго предизвикателство за теб: разпита на Бродски. Искам да се заемеш лично. Можеш да се обърнеш за помощ към когото пожелаеш — специалист по разпитите — но искам да си там, когато той се прекърши. Важно е да видиш този човек такъв, какъвто е, особено след като те заблуди с привидната си невинност.

Заповедта беше необичайна. Кузмин забеляза изненадата на Лев.

— Това ще ти е от полза. Трябва да оценяваме хората според това какво са готови да сторят собственоръчно. А не според това какво са готови да накарат другите да направят вместо тях. Имаш ли някакви възражения?

— Не.

Лев се изправи и подръпна куртката си.

— Ще започна веднага.

— И последно: искам двамата с Василий да работите заедно по това дело.

Имаше три вида килии. Килиите за предварителен арест бяха квадратни помещения с под, покрит със слама, в които едва се наместваха легнали трима души. Но във всяка килия винаги имаше по петима, толкова близо един до друг, че никой не можеше да се почеше, без да се размърдат всички. В килиите нямаше тоалетна и трябваше да бъде направено място и за кофата, която затворниците бяха принудени да използват пред другите. Щом кофата се напълнеше, някой трябваше да я отнесе до най-близката тоалетна, и ако разлееше само капка, го заплашваше разстрел. Лев беше чувал охраната да се присмива над арестуваните, които гледали напрегнато колебаещото се ниво на фекалиите и урината. Варварство, разбира се, но не безпричинно, а варварство в името на светлото бъдеще.

Светло бъдеще Светло бъдеще

Трябваше да го повтарят, за да се вреже в паметта на всички, да стане дори част от подсъзнанието.

След килиите за предварителен арест идваха различните видове карцери. В някои имаше ледена вода до глезените, стените им бяха покрити с плесен и лепкава кал. Пет дни бяха достатъчни, за да е сигурно, че тялото никога няма да се възстанови, болестта се настаняваше завинаги в дробовете на затворника. Имаше тесни килии, подобни на дървени ковчези, където дървениците бяха оставени да се множат, и държаха затворника гол, за да го хапят, докато не се съгласи да подпише признанията си. В някои килии стените бяха облицовани с корк, където нагряваха затворниците с горещ въздух от вентилационната система, докато от порите им не потече кръв. Имаше килии с куки, вериги и оголени електрически жици. За различните хора имаше различни видове наказания. Въображението беше единствената, макар и неголяма бариера. Всичките тези ужаси изглеждаха дребна работа, сравнени с размерите и величието на светлото бъдеще.

Светло бъдеще Светло бъдеще Светло бъдеще

Оправданието за подобни методи бе просто и убедително и трябваше да бъде непрекъснато повтаряно: тези хора са врагове. Нима Лев не беше виждал такива извънредни мерки и по време на войната? Да, дори по-лоши. Нима войната не им донесе свобода? Не е ли това същото, война срещу друг враг, вътрешен, но въпреки това враг? Беше ли необходима? Да. Оцеляването на политическия строй оправдаваше всичко. Обещанието за златен век, където подобна жестокост няма да съществува, където всичко ще бъде в изобилие и бедността ще остане само спомен, оправдаваше всякакви средства. Тези методи не бяха желателни, не биваше да бъдат възхвалявани и Лев не разбираше офицерите, които получаваха удоволствие от работата си. Но той не беше глупак. Сред цялото това отработено и умело самооправдаване имаше и малко отрицание, което дремеше дълбоко в най-закътаното ъгълче на душата му като зрънце, което още не беше покълнало.