Том Смит - Дете 44

Василий беше сгрешил относно Киев, заблуден от писмото на Бродски. Беше убедил колегите си, че ще си загубят времето с пътуването до Кимово. Беше намекнал, че провалът на операцията тази вечер ще го направи следващия началник. Тези досадни грешки щяха да фигурират в доклада на Лев. Василий усещаше погледите на останалите. Беше нанесен удар по авторитета му, бяха го унижили. Някаква част от съзнанието му искаше да види дали Лев ще има смелост да стреля в него. Последиците биха били сериозни. Но той не беше глупак. Съзнаваше, че е страхливец, а Лев не е. Василий свали пистолета. Престори се на удовлетворен и посочи децата.

— Момичетата получиха ценен урок. Може би ще станат по-добри граждани от родителите си.

Лев пристъпи към заместника си покрай двата трупа, оставяйки следи от ботушите си в кървавия сняг. Вдигна пистолета и удари Василий в слепоочието. Той падна и закри с длан раната, от която се стичаше струйка кръв. Но преди да успее да се изправи, усети дулото на пистолета на Лев, опряно в слепоочието му. С изключение на двете момичета, забили очи в земята в очакване на смъртта, всички наблюдаваха сцената.

Василий бавно наведе глава и вдигна поглед, устните му трепереха. Страхуваше се от смъртта; той, за когото смъртта на другите бе нещо толкова незначително. Пръстът на Лев легна на спусъка. Обаче не можеше да го направи. Не и хладнокръвно. Нямаше да стане убиец. Нека държавата го накаже. Имай доверие в държавното правосъдие. Прибра пистолета в кобура.

— Ще останеш тук и ще изчакаш милицията. Ще им обясниш какво е станало и ще им съдействаш. Можеш да се върнеш в Москва и сам.

Лев помогна на двете момичета да се изправят и ги придружи до къщата.

Трима души бяха нужни, за да пренесат Бродски отзад в камиона. Беше отпуснат, сякаш в него нямаше живот. Мърмореше нещо нечленоразделно, беше като умопомрачен от мъка и не обръщаше внимание на агентите, които го караха да млъкне. Те не искаха да слушат плача му.

Момичетата влязоха в къщата. Мълчаха, като че ли все още не можеха да осъзнаят, че навън в снега лежат мъртви родителите им. Очакваха всеки момент майка им да направи закуска или баща им да се върне от полето. Всичко им се струваше нереално. Родителите бяха целият им свят. Можеше ли светът да съществува без тях?

Лев ги попита дали имат други роднини. Никоя от двете не пророни нито дума. Каза на по-голямата да съберат нещата си — щяха да отидат в Москва. Никоя не помръдна. Влезе в спалнята и започна да прибира вещите им, а после дрехите. Ръцете му трепереха. Спря, седна на леглото и се загледа в ботушите си, в тънките струйки от кървавия сняг, които капеха на пода.

Василий стоеше на пътя, допушваше последната си цигара и гледаше след потеглящия камион. Зърна двете момичета, седнали отпред, където преди седеше Лев. Камионът зави и изчезна надолу по пътя. Той се огледа. От прозорците на близките къщи надничаха хора. Този път не се криеха. Беше доволен, че са му оставили автомата. Върна се в къщата, като мимоходом хвърли поглед към двата трупа в снега. Влезе в кухнята, стопли вода и си свари чай. Беше силен, реши да го подслади със захар. Семейството имаше малка консервена кутия със захар, вероятно за цял месец. Изсипа я почти цялата в чашата си и чаят стана прекалено сладък. Отпи, изведнъж се почувства много уморен. Събу ботушите си, съблече шинела, влезе в спалнята, отметна завивките и легна. Съжали, че не може да избира сънищата си. Би избрал да сънува отмъщение.

16 февруари

Макар да работеше тук вече пет години, Лев и досега се чувстваше неудобно на Лубянка, щабквартирата на МГБ. Тук рядко се водеха непринудени разговори. Реакциите обикновено бяха предпазливи. В това нямаше нищо чудно, като се има предвид естеството на работата, но според него имаше нещо потискащо, което караше хората да се чувстват неуютно, като че ли страхът беше зазидан в самата сграда. Приемаше, че теорията му няма нищо общо с действителността, тъй като не знаеше нищо за намеренията на архитекта. Сградата беше строена още преди революцията за застрахователна агенция, преди да бъде взета от тайната служба на болшевиките. Беше му трудно да повярва, че са избрали случайно здание, чиито пропорции внушаваха някакво безпокойство: нито високо, нито квадратно, нито широко, нито тясно, то беше някак нескопосано усреднено. Фасадата му създаваше впечатление за бдителност: безкрайни редици разположени един до друг прозорци, издигащи се и нагоре чак до часовника на върха, който гледаше над града като огромно стъклено око. Около сградата съществуваше невидима граница и минувачите заобикаляха въображаемия периметър, като че ли се страхуваха да не бъдат арестувани. Да пресечеш тази линия означаваше, че или работиш там, или си осъден. Нямаше вероятност да бъдеш обявен за невинен сред тези стени. Установяването на вината беше партийна линия. Може би Лубянка не беше строена с намерението да вдъхва страх, но страхът се беше настанил в нея, бившата сграда на застрахователна агенция сега бе станала негов дом.