Том Смит - Дете 44

— Разкажете ми за съпруга си.

— Той има треска. Казва, че му е студено, а изгаря от температура. Непрекъснато трепери. Отказва да се храни.

— По-добре е да не се храни засега, щом има треска. Но липсата на апетит може да се дължи и на амфетамините. Знаете ли нещо за това?

— Ако е свързано с работата му, не зная нищо.

— Забелязали ли сте някакви промени у него?

— Не се храни редовно, навън е по цели нощи. Но работата му изисква това. Забелязала съм, че след като работи дълго, става разсеян.

— Забравя ли?

Тя подаде чашата на доктора.

— Искате ли захар?

— По-добре сладко.

Тя се протегна, за да стигне най-горния рафт. Блузата ѝ се повдигна и разкри ивица светла нежна кожа. Устата му пресъхна. Тя свали бурканче с тъмнолилаво сладко, отвинти капачката и му подаде лъжичка. Той гребна от сладкото, сложи го на езика си, отпи от горещия чай и усети как сладкото се топи. Погледна я многозначително. Усетила желанието му, тя се изчерви. Той наблюдаваше как руменината се разлива по врата ѝ.

— Благодаря ви.

— Може би ще искате да го прегледате?

Завинти отново капачката на бурканчето, остави го настрани и тръгна към спалнята. Той не помръдна.

— Искам първо да си изпия чая. Никъде не бързаме.

Тя беше принудена да се върне. Зарубин сви устни и подуха чая. Беше горещ. Тя изглеждаше смутена, а той се наслаждаваше, че я кара да чака.

В спалнята, която нямаше прозорци, беше горещо и задушно. Дори само миризмата подсказа на Зарубин, че мъжът в леглото е сериозно болен. За негова изненада изпита нещо, което приличаше на разочарование. Замислен на какво се дължи това чувство, седна на леглото до Лев. Измери температурата му и видя, че е висока, но не опасна. Преслуша гърдите му. Не чу нищо необичайно. Във всеки случай нямаше туберкулоза. Едва ли беше нещо повече от простуда. Раиса стоеше до него и наблюдаваше. Ръцете ѝ миришеха на сапун. На доктора му беше приятна нейната близост. Извади кафяво шише от чантата си и наля супена лъжица гъста зелена течност.

— Повдигнете главата му, моля.

Тя помогна на мъжа си да седне. Зарубин изля течността в гърлото му. След като Лев преглътна, тя отново отпусна главата му на възглавницата.

— Какво беше това?

— Нещо приспивателно — да му помогне да заспи.

— Той няма нужда, и без това спи непробудно.

Докторът не отговори. Домързя го да измисля лъжа.

Наркотикът, даден под формата на лекарство, беше всъщност негово изобретение: комбинация от барбитурат, вещество, предизвикващо халюцинации, подправен със захарен сироп, за да замаскира специфичния вкус. Целта беше да се обездвижи тялото и да се притъпи разумът. Погълнат през устата, щеше да отпусне мускулите, след около час щяха да станат толкова безжизнени, че и най-малкото движение би изисквало огромни усилия. Халюциногенът щеше да подейства по-късно.

В главата на Зарубин се зароди смътна идея: беше възникнала в кухнята, когато Раиса се изчерви, и беше прераснала в план, когато долови аромата на сапун от ръцете ѝ. Ако докладваше, че Лев не е болен, че отсъства от работа по неоснователна причина, той сигурно щеше да бъде арестуван и разпитван. Като се имат предвид всички съмнения относно поведението му, щеше да се породи подозрение. Със сигурност ще бъде осъден и заточен. Съпругата му, красивата му съпруга, щеше да остане сама и уязвима. Щеше да има нужда от съюзник. Положението на Зарубин в йерархията на Държавна сигурност беше равно на това на Лев или дори го надвишаваше и той беше сигурен, че може да предложи на жена му приемлива и удобна алтернатива. Беше женен, но можеше да я вземе за любовница. Беше убеден, че тя има силен инстинкт за оцеляване. Но като обмисли всичко, реши, че може би има по-лесен начин да получи каквото искаше. Изправи се.

— Може ли да разговаряме насаме?

Отидоха в кухнята. Раиса скръсти ръце на гърдите си. Беше сбърчила чело — леки бръчици на съвършената ѝ светла кожа. Зарубин изпита желание да прокара език по нея.

— Ще се оправи ли съпругът ми?

— Той има температура. Ще бъда готов да потвърдя това.

— Какво ще бъдете готов да потвърдите?

— Че наистина е болен.

— Но той наистина е болен. Току-що сам го казахте.

— Разбирате ли защо съм тук?

— Защото сте лекар, а съпругът ми е болен.

— Изпратиха ме да се убедя дали съпругът ви наистина е болен, или просто се опитва да избяга от работа.

— Но той наистина е болен. Лекар или не, всеки може да види това.

— Да, но аз съм тук. Аз решавам. И ще повярват на това, което кажа.