Патриша Корнуел - Проклетата кауза

— Трябва да го вкараме в залата за аутопсии — казах. — Знаеш как се чувствам, когато оставяме неохранявани трупове в коридора.

— Страхувах се, че някой може да се подхлъзне — отвърна той и започна да попива водата с кърпите.

— Е, днес единствените хора тук сме ние с теб — усмихнах му се. — Благодарна съм ти обаче за предвидливостта, а и определено не ми се иска ти да се подхлъзнеш. Как е коляното?

— Струва ми се, че никога няма да се оправи. Минаха цели три месеца, а едва слизам по стълбите.

— Бъди търпелив и поддържай формата си. Със сигурност ще се оправиш — повторих му това, което вече бе чувал неведнъж. — Направи ли вече рентгеновите снимки?

Дани бе работил върху удавници и преди. Знаеше, че е доста невероятно да открием куршум или счупени кости, но рентгеновите снимки можеха да разкрият пневмоторакс, или промени в дробовете, дължащи се на баротравма.

— Да, госпожо. Филмът сега се проявява.

Той замълча, после добави раздразнено:

— Детектив Роше от полицията в Чесапийк идва насам. Иска да присъства на аутопсията.

Макар да окуражавах детективите да наблюдават аутопсирането на техните случаи, Роше определено не беше човек, когото исках в моргата си.

— Познаваш ли го? — попитах.

— Идвал е тук и преди. Ще ви оставя сама да го прецените.

Дани се изправи и отново събра тъмната си коса в конска опашка, защото няколко кичура се бяха изплъзнали и влизаха в очите му. Слаб и гъвкав, той приличаше на млад чероки с брилянтна усмивка. Често се чудех защо искаше да работи тук.

Помогнах му да закара тялото в залата за аутопсии и докато го измерваше и претегляше, влязох в съблекалнята и взех един душ. Марино се обади, докато обличах хирургическата униформа.

— Какво става? — попитах.

— Същият човек, за когото си мислехме, нали?

— Да.

— Сега ли ще го аутопсираш?

— Тъкмо щях да започна.

— Дай ми петнайсет минути. Почти стигнах.

— Идваш тук? — запитах изненадано.

— Обаждам ти се от телефона в колата. Ще поговорим по-късно. След малко съм при теб.

Замислих се какво ли точно ставаше и се сетих, че Марино сигурно бе открил нещо в Ричмънд. В противен случай идването му в Норфолк изглеждаше нелогично. Смъртта на Тед Едингс не беше в юрисдикцията на Марино, освен ако ФБР вече не се беше намесило, а и това ми се струваше доста нелогично.

Ние с Марино бяхме консултанти във ФБР по програма за анализ на престъпници, по-известна като екип по профилиране, който помагаше на полицията при зловещи и трудни смъртни случаи. Често работехме по случаи извън нашата юрисдикция, но само когато ни поканеха, а все още бе твърде рано за полицията в Чесапийк да търси помощта на Бюрото.

Детектив Роше пристигна преди Марино. Носеше хартиена кесия и настоя да му дам облекло, ръкавици, маска, шапка и терлици. Докато навличаше бронята си в съблекалнята, ние с Дани започнахме да правим снимки и да оглеждаме Едингс, все още облечен в неопрена, от който продължаваше да капе вода по пода.

— Мъртъв е от доста време — казах. — Струва ми се, че каквото и да му се е случило, е станало малко след влизането му в реката.

— А знаем ли кога е станало това? — запита Дани, докато поставяше нови остриета на скалпелите.

— Предполагаме, че по някое време след стъмване.

— Не изглежда стар.

— На двадесет и девет е.

Той се загледа в лицето на Едингс и се натъжи.

— Също като в случаите, когато докарват тук деца, или пък някой като онзи баскетболист, който умря в спортната зала миналата седмица — каза Дани и погледна към мен. — Тази работа не ви ли тормози понякога?

— Не я оставям да ме тормози, защото те имат нужда да се погрижа за тях — отговорих, докато си водех бележки.

— А когато свършите?

— Ние никога не свършваме, Дани. Сърцата ни са разбити до края на живота ни, а и никога не можем да свършим с хората, които минават оттук.

— Защото не можем да ги забравим.

Той постави чист плик в кофата, където прибирахме органите, и добави:

— Поне аз не мога.

— Ако ги забравяме, значи с нас нещо не е наред — казах.

Роше излезе от съблекалнята и тръгна към нас. Имаше странен вид, издокаран в пластмасовата маска и хартиения костюм. Той остави солидно разстояние между себе си и количката, но се приближи максимално до мен.

— Огледах лодката. Какво сте извадили от нея? — запитах детектива.

— Пистолета и портфейла му. И двете са у мен — отговори той. — Ето там в плика. Колко чифта ръкавици носите?

— Ами фотоапарат, филм или нещо такова?