Майкл Уайт - Тайната на Медичите

Биохимическото вещество, което играе централна роля в романа „Тайната на Медичите“, е ропрактин. Той е измислен, но неговият строеж и свойства са много близки до тези на един истински нервнопаралитичен агент, наречен зарин. Този биохимически агент е известен и със своето натовско обозначение GB. Заринът е силно отровно вещество и се прилага като средство за въздействие върху централната нервна система. Според класификацията на ООН заринът е оръжие за масово поразяване и неговото производство и съхранение са забранени от Договора за химическите оръжия от 1993 година.

Заринът придоби световна известност, когато през 1994 японската религиозна секта „Аум Шинрикьо“ и фанатизираните й привърженици използваха непречистена форма на веществото и го пуснаха на няколко места в токийското метро, причинявайки смъртта на дванайсет пътници и обгазяването на над пет хиляди души.

Биохимическите и биологичните оръжия са известни от векове. Най-ранният пример за биологично оръжие идва от времена преди епохата на Козимо и неговите другари от „Тайната на Медичите“. През 1346 година труповете на войници татари, умрели от чума, са хвърлени през стените на обсадения град Кафа (днес Федосия в Крим), за да се заразят защитниците. Четири века по-късно, през 1760 година по време на войната между французите и индианците в Северна Америка, англичаните раздават на местните жители одеяла, заразени с вируса на едра шарка.

По време на Първата световна война на няколко пъти се използват химически оръжия, а съвсем наскоро бившият диктатор на Ирак Саддам Хюсеин изби хиляди кюрди с отровен газ и използва биохимически оръжия по време на продължилата осем години война с Иран, която започна през 1980.

Днес големият страх на човечеството е, че терористи може да използват биохимически и биологични оръжия. Големи средства и ресурси се влагат в усилията да се попречи тези вещества да попаднат в ръцете на фанатици, но мнозина смятат, че е въпрос само на време, преди някой нихилистично настроен индивид или група радикали да се сдобият с достатъчно количество от някое смъртоносно вещество, с което да се изтреби цял западен град. Много е отрезвяващо, когато човек си представи, че има хора като Люк Фурние, които може би точно в момента участват в кроежите на подобен план.

Допълнителна информация по темата може да намерите в Biochemical Weapons: Limiting the Threat, Joshua Lederberg, MIT Press, Boston, 1999.

Джордано Бруно е мистик и философ, който захвърля монашеството и отрича ортодоксалната религия. Това го превръща в омразен за Инквизицията човек. Роден е през 1548 година в Нола, близо до Неапол. Той влиза в Доминиканския орден, но след като придобива по-широка философска гледна точка с помощта на трудовете на Николай Коперник и други разкрепостени мислители, обръща гръб на религиозната догма. Пише много книги, пълни с радикална философия, като най-прочутата е „Пир върху пепел“.

Известно време Бруно живее в Лондон и се смята, че е работил като шпионин за кралица Елизабет I. Той дружи с много от съвременните му мистици, включително Джон Дий. Може да се е срещал и с Уилям Шекспир, за когото е известно, че се е интересувал от идеите му.

В началото на 1592 години Бруно се връща в Италия по покана на благородника Джовани Мочениго. Привидно причината е да стане учител на своя богат покровител. Докато е във Венеция, преподава в Падуа и се запознава с Галилео Галилей и други мислители от онова време. Обаче поканата на Мочениго се оказва капан и през май 1592 Бруно е арестуван във Венеция и изправен на съд пред Венецианската инквизиция. По-късно е прехвърлен в Рим. Там прекарва седем години затворен в килия и изтърпява ужасяващи мъчения от дясната ръка на папата Робер Белармин. На 17 февруари 1600 година е изгорен на кладата на Кампо де Фиори в Рим.

Макар Джордано да е убит от Инквизицията, днес той се счита за първия мъченик на науката и философията, човек, който отказва да отстъпи от мнението си за природата на вселената. Галилео много добре вижда какво е отношението на Римската курия към Бруно и не иска да сподели неговата съдба. Наследството на Бруно расте, докато католическата църква се свива, но въпреки това той си остава анатемосан за правоверността. Дори и сега, повече от четири столетия след неговата смърт, той не е помилван за така наречените си еретически убеждения.

Допълнително четиво: The Pope and the Heretic, Michael White, Abacus, London, 2002.