Майкл Уайт - Тайната на Медичите

— Роберто, ти май наистина знаеш как да организираш шоу — засмя се Еди с блеснали очи.

— Оплакваш ли се?

— Не! — тя отново се засмя и обърна глава.

— Искам да ти покажа нещо, преди да ни проверят.

Тя го хвана под здравата ръка.

— Ти си най-необикновеният мъж, когото съм срещала. Как, по дяволите, успя да намериш пътя до тук?

— Звъннах в параклиса на Медичите, надявайки се да говоря с теб, но вместо това попаднах на Соня. Тя ми разказа за ключа и Кандоти. „Гугъл“ и библиотеката ми свършиха останалото.

— О, да. Твоята библиотека. Не мога да си представя Винсънт да завлече всички тези томове в болницата.

— Разнообразието му дойде добре.

Те минаха край останките от западната кула и завиха покрай външната стена на манастира. Една пътека водеше право към кръгла каменна платформа, която им предложи толкова красива гледка, че им спря дъхът. Пред тях лежеше езерото Ангя, проблясващо на лунната светлина подобно на черно-бяла фотография, направена със специален филтър. Виждаха мавзолея, сплескан куб от тъмни камъни, издигащ се на островчето западно от тях. Той изглеждаше неразгадаем и сега вече знаеха, че наистина крие тайни зад своите стени.

Роберто прегърна Еди през раменете, докато гледаха към водата.

— Нали не е трудно човек да си представи Козимо и Контесина, застанали тук, на това място, преди шест столетия? — попита той.

— Позволява на човек да погледне на света от друг ъгъл.

— Трябва много да са се обичали.

Изненадана, тя се обърна да го погледне.

— Контесина не е създала цялото това великолепие само за да скрие стъкленицата — промълви Роберто, впил поглед в невероятната гледка. — Очевидно това място е означавало много за тях. Било е „тяхното“ място и тя е искала да останат тук заедно до края на вечността.

— Не бях разбрала, че виконтът е такъв отчаян романтик.

— Може би — отговори той с усмивка, — но си мислех и за жертвата, която са направили.

— Какво имаш предвид?

— През петнайсети век хората са вярвали, че тялото е неприкосновено. Само си спомни за тяхната мания по свещени реликви. А те позволиха красивият им мавзолей да бъде разрушен само за да не попадне стъкленицата в недостойни ръце.

— Успяха ли?

— Разбира се. Мисля, че тайната на Медичите е в безопасност или поне за известно време. Нямам намерение да казвам на никого за нея. Освен това имам чувството, че нашият приятел Люк Фурние ще бъде затворен задълго. Разбира се, винаги ще има хора като него. Но ще има и такива като Козимо и Контесина…

— Това, че разбрахме как мислят, ни спаси.

— Наистина, хрумването беше блестящо.

Еди го погледна със съмнение и те замълчаха за миг, наслаждавайки се на несравнимата атмосфера на мястото.

— В последния момент, преди покривът да се срути, сигурно са изглеждали много спокойни — подхвърли Роберто.

— Роберто, но те всъщност не бяха там, нали?

— Може би, но ние бяхме и тяхното послание продължава да живее. Може би след още шестстотин години някой друг ще научи за тайната на Медичите. И кой знае? Той може да живее в още по-просветени времена. На човек му е приятно да си мисли, че някой ден няма да има място за хора като Фурние, защото няма да може да се спечели нищо от опита да продадеш смъртта на даващия най-висока цена.

— Какво? Да не би да намекваш за хуманистичния идеал?

— Нещо такова — прошепна той и я притегли към себе си, приближавайки устните си към нейните. — Да, наистина нещо подобно.

Естествено „Тайната на Медичите“ е плод на измислица, но както и в първия ми роман „Равноденствие“ голяма част от разказа се основава на действителни факти. Това, което ви предлагам, е едно обобщение на тези елементи и истината, която се крие зад тях.

Гърците и римляните са велики хронисти. За огромно съжаление на цивилизованите народи голяма част от написаното през античността е изгубено. Когато великолепното хранилище на познания, Александрийската библиотека, е подпалено, човечеството претърпява неизмерима загуба. Обаче има и много текстове, които изчезват по други и не толкова драматични начини.

Част от огромното литературно наследство на гръцката и римската цивилизация е съхранено в манастирските и кралските библиотеки в Европа и Мала Азия. Благодарение на това много документи оцеляват по време на Средновековието, известно и като Тъмните векове. Европейците откриват наново тези познания до голяма степен с помощта на флорентинците и ги използват за ускоряване на разцвета на епохата, която наричаме Ренесанс.