— Кой да бъде? — попита той на глас. — Кой да бъде?
След като разгледа пет снимки, спря.
— Да. — Приближи фотографията към очите си, поглъщайки всяка подробност.
— Да, главен инспектор Джак Пендрагън, завършил Оксфорд. О, да, да, направо съвършено! — Изкиска се и се върна да остави снимката на работната маса. Но изведнъж се спря.
— О, я почакай… Мили боже! — Вторачи се в следващата снимка от купчината. Стрелна поглед към тази на Пендрагън и след това отново към другата снимка. — Не, това ще бъде… ще бъде направо гениално. — И избухна в гръмогласен смях. — Наистина… направо гениално, мамка му! — Измъкна снимката от купчината и я сложи на плота. Оттам го гледаше лицето на Сю Латимър.
Уестминстър, Лондон, март 1589 г.
Това беше най-великият ден в живота му. Докато излизаше заднишком от залата на Кралския съвет, прегънат в нисък поклон, Уилям Антъни опипваше тежката огърлица на верен васал, с която Нейно Величество току-що го беше удостоила. Това беше най-голямата почит, която човек може да получи от кралицата — едновременно личен подарък и обществено признание. Огърлицата беше от чисто злато и бе украсена с розата на Тюдорите, за да символизира вечното свързване на нейния притежател с кралското семейство. Някога е била носена не от кого да е, а от Томас Мур.
Но това не беше всичко. След като окачи огърлицата на Уилям, намествайки я на раменете му с усмивка, кралицата му поднесе и малка кутийка.
— Желаем да имаш това, Антъни — каза му тя. — Това е още един знак на Нашата вечна благодарност. Можеш да я отвориш едва когато излезеш оттук.
След като излезе от залата, прислужниците го поведоха през поредица коридори. Неспособен да овладее нетърпението си, Уилям отвори в движение кутията и се вторачи ужасен в пръстена на Лукреция Борджия. След като излезе на утринната светлина от кралските конюшни, той извади пръстена от кутията и го сложи на пръста си.
Двамата му другари, Томас Марчмейн и Никълъс Мейкпийс, бяха яхнали конете си и го чакаха с неговата бяла кобила Ишбел, оседлана и готова. Той дръпна юздите и ги поведе по калния път, който се спускаше по склона. Поеха към главния път, който щеше да ги отведе в Сити и отвъд.
Когато стигнаха Лондонския мост, слабото слънце вече се издигаше високо в небето. Никълъс и Томас яздеха напред и спряха на входа за моста. Уилям ги настигна и видя три пики да стърчат от опорната стена. На всяка от тях беше набучена глава. Трудно ги разпозна. На първата пика стърчеше главата на Едуард Пърч, която можеше да бъде разпозната единствено по белега, който се спускаше от носа му до горната устна. В центъра стърчеше главата на отец Джон Уилям Алън. Лявата част на лицето му липсваше и почернелите сухожилия се полюшваха от костите. Вдясно беше побита главата на Ан Дохърти. Останките от черните й коси бяха полепнали по лицето заедно с отдавна съсирената кръв. Очите й бяха изкълвани, а устата й представляваше червена дупка.
— Веселата троица — изкикоти се Никълъс Мейкпийс. — А, Уилям? — Уилям не му обърна внимание и остана вторачен в трите глави. За пръв път пълната тежест на стореното се стовари на плещите му. Едуард Пърч със сигурност беше престъпник и католик, може би едно злощастно съчетание. Но отец Алън? В най-лошия случай той беше заблуден, управляван от сили, които нито разбираше, нито поставяше под въпрос. Може би, замисли се Уилям, той и Джон Алън не бяха толкова различни. И двамата бяха убивали, за да защитят своята вяра. Те бяха войници, които водеха сражение. Ако ролите им бяха разменени, и двамата щяха да постъпят по същия начин.
Той едва се застави да огледа опустошените черти на Ан. Това беше част от неговото изкупление, защото, макар да бе Божи войник, трябваше да отговаря за своя дял в тази смърт. Ан, скъпа, Ан. Тя го беше обичала, а той я измами. Нейната душа беше благородна. Единственото й престъпление бе, че почиташе погрешния Господ, молеше се пред грешния олтар. Може би, каза си Уилям, в един по-добър свят би могъл да я промени, вместо да я обрече на възможно най-лошата смърт. Насили се да откъсне поглед от нея. След това, без да каже дума, свали огърлицата и я прибра внимателно в чантата на седлото. Дръпна юздите и смуши с пети кобилата, която се понесе в лек галоп по пътя на изток, който извеждаше от Лондон.
Излязоха през Източната порта без премеждия и поеха по пътя за Есекс. Снегът и дъждът бяха превърнали пътя в каша. Заваля суграшица, а от север задуха режещ вятър. Един час борба с пътя изтощи конете и когато започна да се смрачава, видяха в далечината приятна светлинка.
Читать дальше