Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

Едва тогава Уилям се сети за пръстена. Падна назад към вратата, а по очите му се стичаше пот. Вдигна смазаната си ръка, отвори смарагда и го размаха пред себе си.

Двамата му противници изглеждаха объркани, след малко единият се усмихна и каза подигравателно:

— О, какъв нов ужас е това?

Уилям замахна към лицето на мъжа с камата. Някакво странно предчувствие или суеверие накара нападателят да отстъпи. После той погледна приятеля си и едновременно се спуснаха напред. Уилям също се хвърли към тях и някак успя да се промъкне помежду им. Кракът му обаче попадна на разхлабена дъска и той изгуби равновесие. Падна тежко на ръката си и почувства как шипът го жилна в бедрото.

Изправи се и заотстъпва към перилата на балкона. Двамата мъже го наблюдаваха и изведнъж замръзнаха на място.

Уилям се стовари на перилото. Тялото му започна силно да се тресе. Грозен звук се понесе дълбоко от вътрешностите му и устата му зина широко. Той потрепери и изригна струя бълвоч и кръв. Силата на изригването тласна главата му назад и той се прекатури през парапета като восъчна кукла и падна в реката.

Двамата мъже хукнаха към парапета точно когато Томас Марчмейн и Никълъс Мейкпийс се показаха на прага на гостилницата. Те гледаха смаяно как Уилям Антъни падна на речния бряг с главата надолу и потъна сред тръстиките. Безизразното му лице беше парализирано, устата — зинала, а очите — вторачени в нищото. След това изчезна, всмукан от отходния канал, който водеше под къщата, където течението промиваше помийната яма на гостилницата „Сивият пътник“.

Степни, събота, 11 юни, 8:35 вечерта

„При Нели“ беше нов ресторант в „Бетнъл Грийн“ на около километър от Майл Енд Роуд. Заведението беше получило възторжена оценка в „Тайм Аут“ и бързо се превърна в мястото, където можеш да хапнеш в квартала. Пендрагън извади късмет, че успя да намери маса за двама в събота вечер. Собствениците бяха направили ресторанта по вкуса на модерните и богати лондончани от източната част на града. Той напомняше на рецепция в някоя голяма офис сграда: бели и сиви стени, огромни постмодерни картини, каменен под, тесни столове, които внушаваха опасения, че ако мърдаш много, ще вземат да се строшат. Не му хареса.

— Не е ли красиво? — каза Сю, когато една кльощава и почти плешива келнерка в черно взе връхните им дрехи.

— Впечатляващо — каза той и се огледа.

Настаниха ги и им дадоха огромни менюта — отделни листа от черен картон с много малък блок от сиви букви, разположен малко встрани от центъра. Джак го разглеждаше леко объркан. Ресторантът ечеше от шума на разговори и музиката едва се различаваше — беше електронна — Брайън Еро или може би Моби.

Пендрагън точно се готвеше да поиска менюто с вината, когато чу познат мъжки глас:

— Я гледай ти.

Пендрагън се обърна и видя Фред Тейлър, журналиста от „Газет“. Както обикновено, той водеше и фотограф. Пендрагън погледна Сю и въздъхна.

— Главен инспектор Пендрагън — каза немилостиво Тейлър, — това е много мило. И коя е дамата с вас?

Пендрагън се готвеше да отговори, когато се намеси Сю.

— Намирам за крайно грубо, когато някой не се обръща пряко към мен — изстреля тя. — Аз съм д-р Сю Латимър. А вие?

Тейлър изглеждаше смутен, но бързо си възвърна самообладанието. Пристъпи към нея с отвратителна усмивка и протегна ръка:

— Фред Тейлър от „Газет“.

— О — възкликна тя тихо, — значи вие сте авторът на безвкусната статийка онзи ден?

— Сю… всичко е наред — каза й Пендрагън.

За тяхна изненада Тейлър започна да се кикоти.

— О, Джак, как ги избираш все раздразнителни, а, приятелю? — каза той, а очите му се стрелкаха от Сю към Пендрагън и обратно. — Газ? — обърна се той към фотографа. — Можеш ли да щракнеш един-два пъти щастливата двойка?

— Я почакай! — възкликна Пендрагън, но вече беше твърде късно, светкавицата проблесна. Той си пое дълбоко дъх и успя да овладее гнева си, но Сю скочи от стола си и посегна към апарата през врата на фотографа.

— Госпожо, не пипайте апаратурата — изквича Газ, отстъпи и се блъсна в масата зад него.

Тейлър избухна в силен смях.

— Фантастично — подметна той и се обърна да си върви. — Джак, вече измислих заглавието. „Главният инспектор на среща, а убиецът е още на свобода“. — Газ се затътри подире му.

— Джак, нали няма да оставиш това така? — попита Сю.

Пендрагън стискаше зъби и броеше наум до десет. Когато заговори, звучеше толкова спокоен, че сам се изненада.