Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Позвъни на Ланкастър и й съобщи какво е намерил.

След като на няколко пъти възкликна: „Мили боже!“, партньорката му обеща да пристигне до десет минути, за да вземе уликите.

Декър седна на една работна маса, разположена насред работилницата, и се огледа. Искаше да подреди всичко в главата си, да намери мястото на всяко парченце от пъзела и да преброи колко дупки за запълване са останали.

И така, убиецът влиза в училището по време на представлението и се скрива във фризера на стола. На сутринта излиза и използва подземния проход, за да стигне незабелязан до задната част на сградата. Вече си е уговорил среща с Деби Уотсън в кабинета по трудово. Там я удря, след което се преоблича и въоръжава. Издърпва Деби от работилницата и я подпира на вратата на шкафчето. После минава пред камерата и на връщане я застрелва. След което продължава да убива - от задната част на училището към предната. А после отново влиза в скривалището през стола. Това обясняваше втория чифт следи. Захвърля сред купчините боклуци дегизировката си и се измъква през прохода към старата военна база, за който е научил от Деби.

Добре, ако събитията наистина се бяха развили в тази последователност, оставаше един много важен въпрос.

Защо „Мансфийлд“? Защо точно това училище?

Имаше идея.

Той бе учил тук. И след като убиецът проявяваше толкова лично отношение към него, нормално бе да проучи местата, върху които бе оставил своя отпечатък.

Слезе от масата и тръгна по коридора.

Училищните занятия бяха отменени, говореше се, че учениците ще бъдат прехвърлени в други гимназии поне до края на първия срок. По време на ваканцията градската управа щеше да вземе решение какво да прави по-нататък.

Декър се ужасяваше от мисълта, че децата могат да се върнат някога тук.

Част от него искаше сградата да бъде съборена и на мястото й да се появи някакъв мемориал в памет на жертвите.

Друга част от него обаче не искаше да достави на мръсниците удоволствието да принудят града да предприеме такава драстична стъпка. Това бе равносилно на отстъпление пред терористи.

Влезе във физкултурния салон и се запъти към голямата витрина до едната стена. В нея бяха изложени всички купи, медали и отличия, спечелени от „Мансфийлд“ през годините. Бяха подредени в хронологичен ред, затова Декър лесно откри онова, което търсеше.

Само че то не беше тук.

Всяка награда, която бе спечелил, всяка купа, която носеше името му - а те бяха десетина, - беше изчезнала. Провери отново. И отново. Нямаше ги.

Подпря се на витрината и притисна длан към устата си.

Някой бе влязъл и избил куп хора тук, в гимназията. Масовият убиец го бе направил заради него. Заради Еймъс Декър.

Същата мотивация като при убийството на семейството му.

Изведнъж изпита чувството, че Дуейн Льокроа го връхлита отново.

Телефонът му иззвъня. Реши, че е Ланкастър.

Не беше. Оказа се Богарт.

- Декър, открихме нещо в уличката, където са нападнали Нора Лафърти. Беше прав. Намерихме полицейска униформа.

Декър почувства, че това не е всичко. Напрегнатият глас на агента му подсказа, че има още нещо.

- Какво още?

- Униформата е автентична. Стандартната полицейска униформа на управлението в Бърлингтън.

- И?

- Върху униформата е изписано името на притежателя й.

- Всяка униформа носи името на притежателя си. Кое е то?

Декър вече знаеше отговора.

- Твоето - отвърна Богарт.

Декър пристигна пред сградата запъхтян. Втурна се към входа на склада и въведе кода в електронната ключалка. Кодът не бе кой знае колко сигурен. Рожденият ден на Моли.

Влезе в коридора с отделните клетки. Всички те имаха ролетни врати и той забърза към последната в редицата. Извади ключа от джоба си, но видя, че ключалката е разбита.

Бяха го направили напълно съзнателно. Бяха искали да разбере.

Извади пистолета. За всеки случай. Вдигна вратата, но в помещението нямаше нищо живо.

Тук бе складирал вещите, които бе запазил от стария си дом, защото апартаментът, където се бе преместил първоначално, беше съвсем малък. В същото време не можеше да изхвърли тези неща. Те бяха реални, осезаеми спомени за живота, прекаран с двете му най-близки същества. Каси и Моли.

Всичко бе прибрано в кашони, а кашоните - надписани и подредени по металните рафтове. Складът бе разход, който трудно можеше да си позволи, но никога не пропусна нито един наем, гладуваше и студуваше, за да плаща за това място, за да запази спомените непокътнати. То бе огледало на съзнанието му - препълнено с всевъзможни неща, но подредено и организирано по начин, който позволяваше достъп до всяко от тях с минимални усилия.