Стив Берри - Наследството на тамплиерите

Никой не каза и дума.

— Възражението, отправено от брат Дьо Рокфор към нашия предишен магистър, се отменя. Почетното му място в Хрониките ще бъде възстановено. А сега нека се сбогуваме с брат Джефри. Чрез него ще се възродим.

Службата продължи един час. Малоун и останалите последваха братята към Залата на предците. Ковчегът бе поставен в една от нишите до предишния магистър.

После излязоха навън при колите.

— А сега какво ще правиш, Малоун? — попита го Касиопея.

— Ще продавам книги. А и синът ми ще дойде да прекара един месец с мен.

— Имаш син? На колко години е?

— На четиринайсет, но все едно е на трийсет. Страхотно дете е.

— Като баща си значи — усмихна се Касиопея.

— По-скоро като майка си.

От няколко дни доста често мислеше за Гари. Споровете между Стефани и Марк го накараха да се замисли за собствените си недостатъци като баща. Но те явно не се бяха отразили на Гари. Докато Марк бе изпълнен с негодувание, Гари бе отличник в училище, спортист и нито веднъж не бе възразил срещу преместването на Малоун в Копенхаген. Дори го бе насърчил да замине, съзнавайки, че и баща му има нужда да бъде щастлив. Малоун изпитваше чувство за вина за това свое решение. Но очакваше с нетърпение времето, което щеше да прекара със сина си. Предишната година бе първото им лято заедно в Европа. Тази година възнамеряваха да пътуват до Швеция, Норвегия и Англия. Гари обожаваше да пътува. Още едно нещо, по което си приличаха.

— Хубаво ще бъде — каза той.

Малоун, Стефани и Хенрик щяха да стигнат с кола до Тулуза, откъдето щяха да хванат полет за Париж. Оттам Стефани щеше да се прибере у дома в Атланта. Малоун и Хенрик щяха да се върнат в Копенхаген. Касиопея тръгваше към замъка си с ландроувъра.

Беше се облегнала на колата и Малоун отиде при нея. Отвсякъде ги заобикаляха планини. След два-три месеца зимата щеше да облече всичко в сняг. Част от вечния кръговрат и в природата, и в живота. Добро, после лошо, после пак добро. Сети се как по повод пенсионирането си бе казал на Стефани, че му е писнало от всички глупости. Тя се бе усмихнала на наивността му и бе казала, че докато има хора, по земята няма да има спокойно кътче. Играта бе една и съща навсякъде. Само играчите се сменяха.

Е, той нямаше нищо против. Събитията от последната седмица доказаха, че все още е играч и винаги щеше да бъде такъв. Но ако някой го попиташе, щеше да отговори, че е търговец на книги.

— Пази се, Малоун — каза тя. — Вече няма да мога да те прикривам.

— Имам чувството, че пак ще се видим.

— Човек никога не знае. Възможно е — усмихна се тя.

— Ами Кларидън? — Малоун си обърна към Марк.

— Помоли за прошка.

— А ти благородно му я даде.

Марк се усмихна.

— Каза, че Дьо Рокфор щял да смъкне кожата от стъпалата му и няколко братя го потвърдиха. Иска да се присъедини към нас.

— А вие готови ли сте за подобно нещо? — попита Малоун.

— Доста по-лоши хора са изпълвали редиците ни. Ще оцелеем. Възприемам го като лично наказание.

Стефани и Марк размениха тихо няколко думи. Вече се бяха сбогували насаме. Тя изглеждаше спокойна и уравновесена. Малоун бе доволен. Между двамата трябваше да се установи примирие.

— Какво ще стане с костницата и текста на Симон? — Малоун попита Марк. Наблизо нямаше други братя, така че можеха спокойно да обсъдят въпроса.

— Ще си останат запечатани. Светът се чувства добре с вярата си. Не смятам да променям това.

— Добра идея — съгласи се Малоун.

— Но този орден ще излезе от сянката.

— Точно така — намеси се Касиопея. — Вече обсъдих с Марк как да се включат в благотворителната организация, която ръководя. Световната инициатива за борба срещу СПИН и срещу глада би се зарадвала на прилив на капитали, а орденът може да допринесе доста.

— Хенрик също усилено лобира да се включим в любимите му каузи — допълни Марк. — И аз се съгласих да помогна и там. Така че рицарите тамплиери ще бъдат доста ангажирани. Ще приложим уменията си по подходящ начин.

Той протегна ръка и Марк я стисна.

— Вярвам, че тамплиерите са в най-добрите ръце. Желая ти късмет.

— И на теб, Котън. Все още искам да науча как си се сдобил с това име.

— Обади ми се някой ден, и ще ти разкажа.

Качиха се в колата. Малоун седна зад волана. Докато закопчаваха коланите, Стефани каза:

— Доста съм ти задължена.

Малоун зяпна.

— За първи път чувам такива думи от теб.

— Недей да свикваш.

Малоун се усмихна.

— И се възползвай разумно.