Стив Берри - Парижка вендета

— А кой би пожелал да ни отнеме онова, което открием? — пожела да узнае Ашби.

— Доста от местните хора, които продължават да търсят съкровището. Има и други от Франция и Италия. Мнозина са загинали заради това съкровище.

Глупакът явно предпочиташе да протака разговора, използвайки догадки и предположения.

Ашби нямаше време за губене. Махна с ръка и откъм стълбите се появи мъж с дълго палто в графитен цвят, което се сливаше с гъстата му посивяла коса. Слабо лице с издадена брадичка, пронизителен поглед. Насочи се към корсиканеца и спря на крачка от него.

— Това е мистър Гилдхол — представи го Ашби. — Може би си го спомняте от последната ни среща.

Корсиканецът понечи да се здрависа, но Гилдхол не извади ръце от джобовете на палтото.

— Спомням си го. Той усмихва ли се някога?

Ашби поклати глава.

— Преди години мистър Гилдхол беше замесен в свада, при която пострадаха лицето и шията му. Както виждате, успя да се възстанови, но някои нерви бяха поразени. Затова част от лицевите му мускули не функционират и той не може да се усмихва.

— А какво се случи на човека, който му нанесе тези поражения?

— Отличен въпрос. Мисля, че умря със счупен врат.

Ашби направи малка пауза, после се извърна към Гилдхол.

— Какво откри?

Мъжът извади малка книга от джоба на палтото си.

На слабата светлина заглавието й се четеше доста трудно. „Наполеон: от Тюйлери до Света Елена“. Беше на френски, един от безбройните мемоари, появили се след смъртта на императора през 1821 г.

— Как… Как се сдобихте с това? — заекна корсиканецът.

— Докато вие ме карахте да чакам тук, на върха на кулата, мистър Гилдхол претърси дома ви — усмихна се Ашби. — Не съм чак такъв глупак.

— Поредните тъпи мемоари — сви рамене корсиканецът. — Аз обичам да чета за Наполеон.

— Така каза и съучастникът ви.

Сега вече успя да привлече пълното внимание на събеседника си.

— Проведохме дълъг разговор, на който присъства и мистър Гилдхол.

— Как разбрахте за Густав?

— Не беше особено трудно — сви рамене Ашби. — Вие с него отдавна търсите златото на Ромел и несъмнено сте сред хората, които разполагат с най-много информация.

— Какво му направихте?

Въпросът беше изпълнен с тревога.

— Нищо, човече. Нима ви приличам на бандит? Аз произхождам от семейство на стари аристократи. Лорд на нейно величество кралицата и уважаван финансист, а не гангстер. Разбира се, вашият Густав също ме излъга…

Гилдхол направи светкавично движение и сграбчи дребния корсиканец за рамото и единия крак, който се подаваше изпод расото. Вдигна го във въздуха, преметна го през парапета и уви пръсти около глезените му. Тялото увисна с главата надолу, на двайсетина метра от калдъръма на уличката долу. Расото заплющя на нощния ветрец.

Ашби направи крачка напред и надникна през парапета.

— За съжаление мистър Гилдхол няма моите задръжки по отношение на насилието — спокойно подхвърли той. — Моля да отбележите, че и при най-малкия звук от ваша страна той ще ви пусне. Разбирате ли?

Видя енергичното кимане в мрака.

— Добре. А сега ние с вас ще проведем един сериозен разговор.

Копенхаген

Малоун втренчено гледаше неясната фигура на Сам Колинс. Долу продължаваха да се трошат стъкла.

— Искат да ме убият — прошепна Колинс.

— Ако случайно не си забелязал, аз също съм насочил пистолет в главата ти!

— Хенрик ме изпрати при вас, сър.

Малоун трябваше да избира между опасността на крачка от него и онази два етажа по-долу. Бавно свали пистолета.

— И ти докара тези долу след себе си, а?

— Нуждая се от помощта ви. Хенрик ми каза да ви потърся.

До слуха му достигнаха три глухи пропуквания. Изстрели през заглушител. После входната врата с трясък се отвори. По дъсчения под прозвучаха тежки стъпки.

— Влизай там! — прошепна Малоун и махна към склада с дулото на пистолета.

Скриха се зад висока купчина кашони. Малоун си даваше сметка, че неизвестните нападатели ще поемат директно към последния етаж, привлечени от светлината. А когато открият, че там няма никой, ще започнат претърсването. Бедата беше, че нямаше никаква представа за броя на неканените гости.

Внимателно надникна иззад кашоните и успя да зърне сянката на площадката, която бързо изчезна нагоре. Направи знак на младия мъж да го последва, прекоси на бегом коридора и яхна месинговия парапет към следващата площадка. Колинс повтори действията му. Така стигнаха до последния парапет преди приземния етаж, на който се намираше книжарницата.