Стив Берри - Парижка вендета

Малоун се плъзна по последния парапет и зае позиция встрани от вратата на третия етаж. Помещението отвъд нея беше с размери 12 на 6 метра и бе пълно с купища кашони.

— Какво искаш? — подвикна той, залепил гръб за стената.

Все още не беше сигурен дали не се беше събудил от натрапчивия кошмар. Дванайсет години стаж като специален агент на Министерството на правосъдието със сигурност беше предостатъчно време за развитието на трайна параноя. А събитията през последните две седмици също му се бяха отразили. Не ги беше търсил, но се включи в тях просто защото такава беше цената на истината.

— Чуй какво ще ти кажа — отчетливо добави той. — Сега ще се върна горе. Ако искаш нещо от мен, ела там. Ако не, просто се махай по дяволите!

Тишина.

Той се обърна и пое нагоре по стълбите.

— Дойдох да се видим — прозвуча мъжки глас откъм склада.

Малоун спря и светкавично анализира гласа. Принадлежеше на млад мъж на около трийсет. Несъмнено американец. Спокоен и разумен.

— А защо влизаш с взлом в магазина ми?

— Налагаше се.

Гласът прозвуча съвсем близо, вероятно от другата страна на вратата. Малоун отлепи гръб от стената и вдигна пистолета. На прага се появи тъмна сянка.

Среден на ръст слаб мъж, облечен в дълго палто. Късо подстригана коса. Отпуснати покрай тялото ръце. Празни. Лицето оставаше в сянка.

— Име! — изръмжа Малоун, продължавайки да го държи на мушка.

— Сам Колинс.

— Какво искаш?

— Хенрик Торвалдсен е в беда.

— Нещо ново?

— Идват хора да го убият.

— Какви хора?

— Трябва да отидем при Торвалдсен.

Малоун продължаваше да го държи на мушка с пръст върху спусъка. Беше твърдо решен да стреля и при най-малкото подозрително движение от страна на Сам Колинс. Но усетът, който беше придобил след дългогодишната си оперативна работа, му нашепваше, че този младеж казва истината.

— Какви хора? — настоя въпреки това той.

— Трябва да отидем при него!

Секунда по-късно отдолу прозвуча трясък на счупени стъкла.

— О, между другото, същите тези хора преследват и мен — подхвърли с необичайно спокоен тон Колинс.

Бастия, Корсика

1:05 ч.

Греъм Ашби стоеше в горния край на Плас дю Дюжон и се любуваше на спокойното пристанище. Наоколо къщи в пастелни тонове бяха струпани сред стари църкви, над които доминираше древната каменна кула, превърнала се в негова наблюдателница. Собствената му яхта „Архимед“ се намираше на триста-четиристотин метра по-надолу, закотвена отвъд вълнолома на Порт Вю. Очите му със задоволство се плъзнаха по стройния й осветен силует, очертан на фона на сребристата вода. Втората зимна нощ беше встъпила в правата си и над Бастия полъхваше студен северен вятър. Два дни преди Коледа градът тънеше в празнично спокойствие.

Някогашният център на военна и административна дейност „Тера Нова“ се бе превърнал в богат квартал с разкошни апартаменти и луксозни магазини от двете страни на калдъръмените улички. Преди няколко години той почти беше решил да инвестира в строителство, но в крайна сметка се отказа. Недвижимите имоти по средиземноморското крайбрежие вече не носеха някогашната възвръщаемост.

Погледна на север към Жьоте дю Драгон; изкуственият кей не съществуваше преди няколко десетилетия. За изграждането му строителите бяха унищожили огромна скала с форма на лъвска глава на входа на пристанището, която днес можеше да се види само на гравюри от XIX век. Два часа по-рано, докато „Архимед“ се плъзгаше в защитените води на залива, той откри неосветената кула на замъка, построена от губернаторите на Генуа през XIV век. Сега стоеше тук и се питаше дали тази нощ ще бъде решителната.

Надяваше се да е така.

Корсика не беше сред любимите му места. Една сякаш изникнала от морето планина с площ от 14 240 квадратни километра, дълга 185 и широка 83 километра, с крайбрежие от над 1000 километра. Релефът й се характеризираше с алпийски върхове, дълбоки пропасти, борови гори, ледникови езера, пасища и плодородни долини, имаше дори и нещо като пустиня. През годините островът бе попадал под владичеството на кого ли не — гърци, картагенци, римляни, арагонци, италианци, англичани и французи, но никой не беше успял да покори бунтовническия му дух.

Това беше една от причините, поради които Ашби се въздържа от инвестиции. Този френски „департамент“ беше твърде неспокоен, за да привлече капиталите му.

Бастия била основана от трудолюбивите генуезци през 1380 г. Те изградили крепостните стени, от които днес беше останала само каменната кула. Градът бил столица на острова до 1791 г., когато Наполеон решил, че родното му място Аячо в южната част е по-подходящо за тази роля. Ашби беше наясно, че местните жители все още не бяха простили за това на дребничкия император.