Стив Берри - Парижка вендета

Закопча елегантното си палто „Армани“ и приближи каменния парапет. Ризата, панталоните и пуловерът стояха отлично на петдесет и осем годишния мъж. Обличаше се само от „Кингстън и Найт“ — както бяха постъпвали баща му и дядо му. Вчера един лондонски бръснар се беше трудил около половин час върху гъстата му сива коса, отстранявайки белите кичури, които го състаряваха. Ашби се гордееше с младежкия си вид и жизненост. Докато гледаше тъмната Бастия и още по-тъмното Тиренско море, отново изпита задоволството на преуспял човек.

Погледна часовника си. Беше дошъл, за да разкрие една мистерия, измъчвала иманярите от различни страни в продължение на повече от шейсет години.

По каменните стъпала вдясно от него проехтяха стъпки. През деня тук беше пълно с туристи, които щракаха с фотоапарати или просто се наслаждаваха на гледката. Но през нощта беше пусто.

От здрача изплува фигурата на мъж. Дребен, с гъста коса. Две дълбоки бръчки започваха встрани от носа му и стигаха до устните. Кожата му беше с цвят на орех. Побелелите мустаци я правеха да изглежда още по-тъмна. Беше облечен като духовник. Полите на черното расо шумоляха.

— Извинявам се за закъснението, лорд Ашби. Не можах да се освободя по-рано.

— Свещеник? — попита Ашби, кимайки към расото.

— Прецених, че това е най-подходящото облекло за вечерта. Никой не задава въпроси на свещениците. — Мъжът дишаше учестено от изкачването.

Ашби беше избрал часа на срещата с изключително внимание, съгласувайки пристигането си на острова с английска прецизност. Но половинчасовото закъснение обърка програмата му.

— Мразя нелюбезността, но понякога е по-добре нещата да се изясняват директно, очи в очи — хладно рече той и насочи показалец в лицето на новодошлия. — Вие сте лъжец, господине!

— Признавам, че е така — отвърна нисичкият мъж.

— Вие ми струвате време и пари, а това са неща, които не обичам да губя!

— За съжаление на мен ми липсват и двете, лорд Ашби. — Мъжът се поколеба за момент. — Но аз знаех, че имате нужда от помощта ми.

Последния път Ашби бе допуснал този човек да научи доста неща. Беше грешка.

Нещо се случило на 15 септември 1943 г. В Корсика се появил малък кораб, на борда на който имало шест сандъка, натоварени в Италия. Според някои те били потопени в морето близо до Бастия, други бяха на мнение, че са били свалени на брега. Всички бяха единодушни, че въпросните сандъци били придружавани от петима немци. Четирима от тях били изправени пред военен трибунал и разстреляни, защото оставили съкровището на място, което скоро щяло да бъде окупирано от Съюзниците. Петият бил оправдан, но не знаел точното място. Търсил го безуспешно до края на живота си.

Както и много други хора.

— Лъжата е единственото оръжие, с което разполагам — уточни корсиканецът. — Благодарение на нея успявам да държа на разстояние влиятелни хора като вас.

— Вижте какво, старче…

— Позволявам си да отбележа, че не съм много по-стар от вас. Макар че нямам лошата слава, на която се радвате вие.

Ашби прие забележката с леко кимване. Добре разбираше какво означава репутацията. В продължение на три столетия семейството му бе държало контролния пакет на една от най-старите кредитни институции в Англия, а в момента Ашби беше нейният едноличен собственик. Преди време британската преса го беше нарекла типичен аристократ , описвайки с възхищение блестящите му сиви очи, римския нос и леко ироничната му усмивка. Неотдавна някакъв репортер го бе нарекъл внушителен , друг го окачестви като смугъл и надменен . Намекът за мургавата кожа изобщо не го вълнуваше, защото тя беше наследство от майка му, наполовина туркиня. Повече го тревожеха опитите да бъде представен като мрачен и необщителен.

— Не бива да са страхувате от мен, уважаеми господине — подхвърли той.

— Надявам се — усмихна се корсиканецът. — Насилието няма да доведе до нищо. В крайна сметка вие търсите златото на Ромел, а аз може би знам къде е скрито.

Тоя тип е не само наблюдателен, но и доста нагъл, помисли си Ашби. Освен това е възхитителен лъжец.

— Май ме изпързаляхте — отбеляза на глас той.

— Защото ме притискате прекалено много — засмя се мъжът. — Не мога да си позволя да привличам внимание. Островът е твърде малък, а аз искам да запазя дела си в случай, че открием съкровището.

Корсиканецът си вадеше хляба като дребен чиновник в местната управа на острова, което обаче му осигуряваше свободен достъп до разнообразна информация.