Стив Берри - Парижка вендета

— Никога ли не ти е минавало през ума, че аз ще направя всичко възможно, за да отмъстя за сина си? — попита той. — Нима си се мислил за толкова умен и важен, че безнаказано да убиваш хора?

Ашби мълчеше.

— Отговори ми! — изкрещя Торвалдсен.

Ашби беше на края на силите си.

Старецът насреща му беше побъркан. Обсебен от омраза. Единственият начин да избегне опасността беше да се изправи срещу нея. Особено след като забеляза Питър Лайън, който беше заел позиция зад една от колоните и хладно наблюдаваше развоя на събитията. По всичко личеше, че и Торвалдсен си даваше сметка за присъствието му.

Също като останалите двама, които бяха приятели на датчанина.

— Направих каквото трябва! — заяви Ашби.

— Точно така. И уби сина ми.

— Не съм имал подобни намерения. Интересувах се единствено от прокурорката. Но Кабрал се престара. Нямаше нужда да избива всичките онези хора.

— Имаш ли деца? — попита Торвалдсен.

Ашби поклати глава.

— Значи не можеш да ме разбереш.

Трябваше да печели време. Лайън все още не се намесваше и продължаваше да стои зад колоната. Но къде бяха останалите?

— Наблюдавах те в продължение на две години — продължи Торвалдсен. — През това време ти се проваляше във всичко, с което се залавяше. Губеше пари от всичките си бизнес начинания. Банката ти има сериозни проблеми, активите ти са почти изчерпани. Беше ми забавно да гледам как двамата с любовницата ти се опитвате да откриете съкровището на Наполеон. Затова сте тук, нали?

Този глупак предоставя твърде много информация на Питър Лайън, помисли си Ашби.

— Грешиш, Торвалдсен — отново се опита да проведе разговор той. — Аз разполагам с неограничени активи, но те не са там, където предполагаш. Само преди няколко дни се сдобих със сто милиона евро в злато.

Искаше Лайън да се увери, че няма смисъл да го убива.

— Не ми трябват парите ти! — викна Торвалдсен.

— Но на мен ми трябват — обади се Лайън, напусна укритието си зад колоната и стреля в гърдите на възрастния мъж.

Сам се закова на място, чул звука от изстрел с пистолет със заглушител. Не успя да чуе нищо от разговора, тъй като се намираше на петнайсетина метра от участниците в него. Надникна към нефа. Питър Лайън беше изчезнал.

Торвалдсен не усети проникването на куршума в гърдите си, но излизането му от обратната страна беше придружено от разкъсваща болка. После координацията между мозък, нерви и мускули се прекъсна. Краката му се подгънаха, главата му се изпразни. Това ли беше почувствал Кай? Така ли беше загинало момчето му? Каква гадост!

Очите му се обърнаха с бялото нагоре. Тялото му се сгърчи. Дясната ръка изпусна пистолета, той рухна и главата му се удари в мраморния под. Всяко поемане на въздух му причиняваше непоносима болка. Направи опит да овладее болката в гърдите си. Всички звуци се стопиха някъде далеч. Очите му престанаха да виждат. Светът избледня и изчезна.

На около километър и половина напред се очертаха контурите на базиликата „Сен Дьони“. Площадът пред нея беше пуст, без следа от полицейски коли. В района наоколо нямаше жива душа.

Малоун измъкна беретата и двата резервни пълнителя. Беше готов. Потисна нетърпението си и зачака приземяването на хеликоптера.

— Беше крайно време — въздъхна с облекчение Ашби.

Торвалдсен лежеше на пода, от раната на гърдите му бликаше кръв. Но този идиот изобщо не го интересуваше. Важен беше Лайън.

— Сто милиона евро в злато? — попита терористът.

— Съкровището на Ромел, изчезнало след войната — кимна Ашби. — Но аз го открих.

— И си убеден, че с него ще откупиш живота си?

— А защо не?

В монотонното барабанене на дъжда по покрива се появи нова нотка.

Туп, туп, туп.

Шумът ставаше все по-силен. Лайън също го забеляза. Хеликоптер.

Сам пропълзя към мястото на действието и почти веднага забеляза пистолета в ръцете на Лайън. После видя кръвта, която бликаше на тласъци от гърдите на Торвалдсен.

О, господи! Не!

— Къде е златото? — попита Лайън.

— В банков трезор. Само аз имам достъп до него.

— Никога не съм те харесвал — изръмжа южноафриканецът. — От самото начало се опитваш да манипулираш ситуацията.

— Какво ти пука? Нает си да свършиш определена работа, за която си плащам. Защо трябва да се интересуваш от целите ми?

— Оцелял съм, защото не позволявам да ме правят на глупак — отсече Лайън. — Ти си влязъл в преговори с американците, които впоследствие се намесиха в нашия план. Те също не те харесват, но са готови на всичко, за да ме пипнат.