Артър Хейли - Летище

Междувременно диспечерите научиха повече подробности — по неофициален път от кулата. В мигове на затишие диспечерите си позволяваха да си обменят информация… На борда на самолета избухнала бомба… Лети със сериозни повреди в корпуса и с ранени пътници… Системите за управление не функционират нормално. Пилотите настояват да кацнат на най-дългата писта, която я стане готова, я не… Всички преповтаряха предупреждението на капитан Димирест, че на писта две-пет самолетът ще се разбие и пътниците ще загинат… Капитанът бил изпратил разгневена радиограма на генералния директор. Сега генералният директор бил на аеродрума, мъчел се да разчисти писта три-нула… Но времето не му достигало…

Всички диспечери, така привикнали с напрежението във въздушния трафик, бяха обхванати от нервно безпокойство.

Тези подробности Кийт научи от помощника си. Докато слушаше, той си представяше положението на Полет 2 и го обхвана страх и ужас. Той не искаше да има нищо общо с този случай, нищичко! Той нямаше намерение да доказва каквото и да е, и нищо няма да се промени, дори ако отлично се справи със ситуацията! А ако не успее, ако сбърка някъде, ще изпрати на смърт цял самолет с хора, както вече бе направил веднаж!

В другия край на радарната зала Уейн Тевис разговаряше по прекия телефон с ръководителя на полетите. Тевис остави слушалката и се плъзна със стола си към Кийт.

— Шефът току-що е разговарял с центъра в Чикаго. Полет 2 ще премине в нашата зона след около три минути.

И Тевис се плъзна със стола си към диспечера, който направляваше излитащите самолети, да провери дали е разчистен пътят на Полет 2.

Помощникът съобщи, че долу на аеродрума все още продължават с отчаяните усилия да отместят затъналия реактивен самолет на писта три-нула. Запалили са двигателите, но машината не се помръдва. Операциите ръководи братът на Кийт (така каза помощникът) и ако боингът не се отмести, ще го разбие на парчета със снегорините, за да освободи пистата. Но всеки си задаваше въпроса: дали има достатъчно време, дали ще успее?

Щом като Мел се е заел с работата, помисли си Кийт, значи, време има. Мел умее да се справя с всичко, досега винаги бе го доказвал. Докато с Кийт нещата не стояха така — той нито успяваше винаги, нито вършеше всичко така изрядно, както Мел. Ето разликата помежду им.

Изминаха почти две минути.

Помощникът на Кийт тихо промълви:

— Ето, самолетът се появява на екрана!

В единия ъгъл на екрана Кийт забеляза пулсиращата зелена звездичка — бедственият сигнал, издаван от Полет 2.

Кийт искаше да избяга! Той нямаше сили да се справи! Друг някой трябва да поеме Полет 2. Уейн Тевис например. Все още имаше време.

Кийт рязко се извърна и се огледа за Тевис. Но той стоеше край диспечера на излитащите самолети с гръб към Кийт, Кийт отвори уста, за да извика. За негов ужас, звук не можа да издаде. Опита отново — пак безуспешно.

Изведнъж разбра, че всичко става както в съня му, както в кошмара му — гласът му изчезва, дума не може да продума… Но сега не сънуваше. Сега всичко бе действителност! Така ли беше наистина? Мъчейки се да продума, той изпадна в паника.

На панела над екрана заблестя бялата лампичка, която показваше, че ги търси центърът в Чикаго. Помощникът вдигна директния телефон:

— Слушам ви, Център — той обърна селектора, включвайки високоговорителя над главите им, за да може Кийт да слуша разговора.

— „Лишали“, Полет 2 на „Транс Америка“ се намира на тридесет мили югоизточно от летището с координати две-пет-нула.

— Прието, Център, засякохме го вече. Превключете го на нашата честота — помощникът затвори телефона.

Сега центърът щеше да даде указания на самолета да премине на друга честота и вероятно ще му пожелае благополучно кацане. Обикновено това бяха думите, които се отправяха към всеки самолет в бедствие — най-малкото, което можеше да се направи от безопасната, удобна и топла стаичка, където бе трудно да се повярва, че там някъде високо в нощта, блъскан от бурята и вятъра, един ранен самолет с мъка си пробива път към земята, на която надали благополучно ще се завърне.

Заработи радиото с честотата на пристигащите от изток самолети. Разнесе се рязък глас — сигурно гласът на Върнън Димирест. Чак сега Кийт си спомни, че той бе командир на полета.

— „Линкълн“ подход, тук е „Транс Америка“, Полет 2, намираме се на шест хиляди фута височина, координати две-пет-нула.

Помощникът чакаше нетърпеливо. Кийт трябваше да потвърди, да поеме самолета! Но Кийт беше изключил! Уейн Тевис все още стоеше с гръб към тях! А Кийт не можеше да проговори!