Артър Хейли - Летище

— „Линкълн“ — отново изтрещя гласът от самолета, — къде пропаднахте, по дяволите?

Къде, по дяволите…

Защо Тевис не се обръща?

В гърдите на Кийт забушува внезапна ярост. Проклет да бъдеш, Тевис! Проклета да бъде тази радарна зала! Проклет да е покойният му баща, старият Бейкърсфелд, който въвлече и двамата си сина в тая професия! Професия, която никога не стана по сърце на Кийт! Проклет да е Мел с неговото вбесяващо самодоволно умение да се справя с всичко! Проклет да бъде целият свят, сега и навеки!

Помощникът гледаше с недоумение Кийт. Всеки миг Полет 2 на „Транс Америка“ отново щеше да ги потърси. Кийт беше като в капан. Без да знае дали ще издаде глас, той пое микрофона си.

— „Транс Америка“, Полет 2 — заговори Кийт. — Тук е диспечерската апаратна на „Линкълн“. Извинете ме за закъснението, все още се надяваме да ви насочим към три-нула. Ще знаем след три до пет минути.

— Разбрано, „Линкълн“, дръжте ни в течение! — изръмжа в отговор радиото.

Кийт започна да се съсредоточава: включи се и онази част от съзнанието му, която досега бе заета със странични мисли. Забрави за Тевис, забрави брат си, баща си, забрави за себе си. Изхвърли всичко от главата си, освен проблема на Полет 2. Ясно и отчетливо той заговори в микрофона:

— „Транс Америка“, Полет 2, намирате се на двадесет и пет мили източно от крайните очертания на зоната за наблюдение. Започнете спускане по ваша преценка. Готови за десен завой с координати две-шест-нула.

От остъклената кабина на етажа над радарната зала на-земният диспечер уведоми Мел Бейкърсфелд, че центърът в Чикаго е предал самолета в зоната за наблюдение на летище „Линкълн“.

Мел отвърна:

— Дадох заповед на снегорините и автогрейдерите да настъпят и изблъскат от пистата самолета на „Аерео Мексикан“. Наредете на Джо Патрони незабавно да загаси двигателите. Кажете му, ако може да напусне кабината, ако не успее — да се държи здраво! Не изключвайте — ще ви съобщя веднага, щом като пистата се освободи!

По резервната вълна ръководителят на полетите съобщи на Джо Патрони взетото решение.

Още преди да му съобщят, Джо Патрони знаеше, че времето му бе изтекло.

Той нарочно не бе запалил веднага двигателите на боинга, защото му се искаше работниците да разчистват земята под него до последната възможна секунда.

Щом разбра, че повече не може да чака, Патрони се огледа наоколо. Това, което видя, го изпълни с мрачни предчувствия.

Шасито все още не беше изчистено от калта и снега, както трябва. Не бяха очистени и рововете пред главните колесници, които трябваше да го изведат върху твърдата настилка на близката пътека за рулиране. За да се свърши всичко, както трябва, му бяха нужни още петнадесет минути.

Патрони знаеше, че време няма.

Той неохотно се качи по стълбичката, за да направи втория си опит да изтегли затъналата машина, като сега сам застане зад щурвала.

Отгоре изкрещя на Инграм.

— Кажете на всички да се махнат. Включвам двигателите.

Изпод самолета наизскачаха хора и се затичаха встрани. Продължаваше да вали, но не така силно, както преди два-три часа.

Джо Патрони се провикна от стълбичката:

— Нека някой да дойде с мен вътре, но по-лек и запознат с управлението на самолета. — И влезе в кабината.

Той виждаше отгоре служебната кола на Мел Бейкърсфелд като блестящо жълто петно в среднощната тъма. Тя бе спряла вляво от пистата. Край нея се простираше колоната от снегорини и автогрейдери, които му напомняха, че има на разположение само няколко минути.

Главният механик не повярва на ушите си, когато чу за чудовищното намерение на Мел да изтласка боинга на „Аерео Мексикан“ с механична сила. Неговата реакция бе съвсем естествена, макар да не беше безразличен към съдбата на хората в катастрофиралия самолет. Джо Патрони живееше цял живот с мисълта за машините и цял живот бе работил за изправността на самолетите. И затова му бе трудно да проумее как може един здрав самолет да бъде превърнат с лека ръка в купчина ненужен метал. За Патрони един самолет — кой да е самолет — представлява плод на дългогодишен труд, на техническо майсторство, на умение и дори на любов. Всичко можеше да разбере, но не и това: да разрушиш нарочно един здрав самолет! Това бе лудост!

Патрони искаше да спаси самолета, стига да може.

Вратата зад него се отвори и после се хлопна с трясък. Един млад техник, слаб и дребен, влезе в кабината, изтърсвайки снега от себе си. Джо Патрони бе вече свалил шубата си и затягаше предпазните колани на лявото кресло.