Артър Хейли - Летище

— Не, никаква промяна!

Нямаше ли да сгреши, ако изпълни решението си, мислеше си Мел. Изкушаваше се да даде знак на снегорините и автогрейдерите да настъпят, но се въздържа. Отговорността представлява двупосочна улица. Особено когато след заповедта един огромен лайнер за шест милиона долара можеше да се раздроби на парчета. Все още имаше надежда Джо Патрони да успее, макар че с всяка измината секунда шансовете му намаляваха. Мел забеляза, че прожекторите и другата техника, разположени около затъналия боинг, се изтегляха встрани. Но двигателите на самолета все още мълчаха.

— А кои са тези творци — попита Томилсън, — за които споменахте?

— Трудно ми е да ги изброя по име — разсеяно отвърна Мел.

Той наблюдаваше замислено картината пред себе си. Изтеглиха се всички коли и техника. Набитата, отрупана със сняг фигура на Джо Патрони се покатери по стълбичката близо до носа на самолета. На последното стъпало Патрони се спря, извърна се и даде знак — изглежда изкрещя нещо на работниците под него. После отвори предната врата на самолета и изчезна вътре. Веднага след него се заизкачва една по-стройна фигура. Вратата на — самолета се тръшна. Работниците изтеглиха стълбата встрани.

Репортерът Томилсън отново запита:

— Мистър Бейкърсфелд, не бихте ли изброили някои от тези хора с творчески подход към бъдещето на летищата?

— Да, наистина — каза Таня. — Ако можеш да назовеш някои?

„Това ми прилича на игра на дама, когато в къщи бушува пожар“, помисли си Мел, но реши да не отказва — щом Таня иска, ще играе.

— Някои мога да спомена — каза Мел. — Фокс от Лос Анжелос, Джоузеф Фостър от Хюстън, Алан Бойд, Томас Саливън, Хакъби от „Пан Американ“, Хърб Годфри от „Юнайтид еърлайнз“. В Канада — Джон С. Паркин, в Европа — Пиер Кот от „Ер Франс“, Каунт Касел във Федерална Германия. Разбира се, има и още.

— Към тях спада Мел Бейкърсфелд! — подхвърли Таня. — Не бива да го забравяте.

Томилсън, който усилено записваше, измърмори:

— Вече записах името му, разбира се от само себе си.

Мел се усмихна. Наистина ли се разбира от само себе си? Доскоро несъмнено беше така. Но знаеше, че напоследък бе изчезнал от сцената. А стане ли веднъж така, изхвърли ли те течението, независимо каква е причината, бързо те забравят. А по-късно, дори и да искаш, никога не можеш да се върнеш. Не че работата му сега на летище „Линкълн“ беше по-маловажна. Нито пък я вършеше по-зле; Мел знаеше, че като генерален директор на летището той бе все така изпълнителен и може би по-добър от всякога. Но стремежът му за големия принос в делото на авиацията, който някога се готвеше да осъществи, бе вече изчезнал. Днес за втори път тази мисъл неволно се прокрадваше в съзнанието му. Та нима това имаше значение? Нима това все още го вълнува? Да, вълнуваше го, призна пред себе си Мел.

— Вижте! — изкрещя Таня. — Включват двигателите. Репортерът вдигна глава, а Мел почувствува, че сърцето му заби до пръсване.

Синкав облак дим се появи зад третия двигател. Оборотите растяха, двигателят зави и заработи равномерно. Въздушната струя раздуха назад снежните преспи.

Облак дим се появи и зад четвъртия двигател, след миг се разпръсна и се понесе снежен вихър.

— Кола номер едно и Сити двадесет и пет, говори наземния диспечер — гласът прозвуча така неочаквано, че Мел усети как Таня изплашено подскокна до него. — Центърът в Чикаго съобщава, че въпросният самолет ще навлезе в нашата зона в един часа и шестнадесет минути… след седем минути.

Полет 2 се движеше по-бързо от очакваното. Това означаваше, че разполагат с минута по-малко.

Мел приближи часовника си до светлината на арматурното табло.

Върху размекнатата почва до края на пистата Патрони бе пуснал и втория двигател, след него заработи и първият.

— Все още могат и да успеят — тихо промълви той. После си спомни, че на два пъти преди това и четирите двигателя бяха включвани, но и двата опита пропаднаха.

Една самотна, тъмна фигура със светещи сигнални палки се придвижи пред затъналия самолет, за да се вижда от пилотската кабина. Човекът вдигна палките над главата си, което означаваше „пътят е свободен“. Мел чуваше и усещаше вибрациите на двигателите, но разбираше, че все още не работят с пълна мощност.

Оставаха шест минути. Защо Патрони не даде пълна газ?

Таня промълви възбудено:

— Нямам сили да издържа това напрежение.

— Аз съм целият в пот — каза репортерът и се размърда неспокойно на мястото си.