Джеймс Хърбърт - Луната

— Защо е избрал да дойде тук? Защо е дошъл точно на този остров? — Себая отново бе престанал да се разхожда и сега стоеше изправен до Ейми, а гневът му се разрастваше.

— Защото той се намира близо до неговия дом, нима не разбираш? Бил е достатъчно отдалечен, за да му осигури анонимност по онова време, и достатъчно близо, за да може да се завръща при семейството си. Джон не е избягал, той не е предал Фран и Габи. Бил смазан, когато научил, че Фран е завела дело за развод — вероятно се е надявал, че един ден нещата между тях отново ще потръгнат и те ще се съберат заради доброто на Габриел. Мислел си е, че ще дойдат да живеят при него на острова. Може би дори е имал планове да се завърне в Англия след няколко години, когато обществеността отдавна ще е забравила за него. Всичко се променило, когато получил документите по развода.

— Добре, Еймий, като зная всичко това, приемайки усложненията, произтекли от неговото въвличане в онези чудовищни убийства, и че вината за провала на брака му не е само негова…

Ейми отвори уста, светлите й очи засвяткаха гневно, но Себая я възпря.

— Изслушай ме! — Тонът му бе строг, нетърпящ възражения. — Всичко това не променя факта, че този човек не е нормален. Как ще обясниш тези ясновидски измишльотини — да ги наречем „подсъзнателни предчувствия“? Появявали ли са се те и по-рано? Божичко, Еймий, какво щеше да стане, ако в момента бе шофирал кола и ти бе заедно с него?

— Не зная какво му се случи, нито пък той самият. А доколкото ми е известно, не е получавал такива припадъци преди.

— Но той отказа дори да се консултира с лекар.

— Ще го направи, аз ще го убедя.

— Ти ще стоиш далеч от него.

— Наистина ли вярваш — усмихна се Ейми, — че аз съм дете, на което може да се казва какво трябва и какво не трябва да прави? Да не би наистина да си въобразяваш, че можеш да ми забраниш да се виждам с него? — Тя се разсмя, но смехът й беше рязък, в него нямаше и следа от веселие. — Татко, събуди се, та ние живеем в двадесети век!

— Не мисля, че Виктор Плато гори от желание да приеме преподавател, който би могъл да припадне по време на занятията.

— Сериозно ли говориш? — изсъска Ейми.

— Напълно сериозно.

Тя поклати глава и го изгледа с едва сдържан гняв:

— Не се чувстваше добре, би могло да се случи на всеки друг.

— Може би, но ако се бе случило на друг човек, много скоро щеше да бъде забравено.

— А ти не искаш да го забравиш?

— Не в това е въпросът.

— Тогава ми посочи какъв е.

— Чайлдс ме тревожи. Страхувам се за теб.

— Той е мил и внимателен.

— Не искам да се обвързваш с него.

— Но аз вече съм обвързана.

Себая отстъпи една крачка. Отиде до вратата, спря и извърна глава назад. Ейми познаваше добре баща си, познаваше неговата безцеремонност, когато някой му се противопоставяше. Когато заговори, гласът му бе спокоен, но в очите му кипеше гняв.

— Мисля, че е време другите да научат за съмнителното минало на Чайлдс — каза той, преди да излезе и да затвори многозначително вратата след себе си.

Пот струеше от него и се стичаше на малки вадички върху чаршафите. Той се обърна на едната си страна, чаршафите залепваха по тялото му. Неприятната миризма на кисело изпълваше стаята.

Видението все още бе във въображението му. Картината бе толкова ясна, а ужасът от нея — така мъчителен, почти физически осезаем, че Чайлдс почувства как го изпълва отново. Още по-силен, многократно по-жив.

Той отново се бе пренесъл в гробището, толкова близо до малкия труп, почти бе почувствал неговото ледено, лепнещо докосване. За няколко кратки секунди той бе станал органична част от другото същество, същото, което бе осквернило трупа на детето. Бе почувствал неговото цинично тържествуване.

И едновременно бе останал вън от него, просто един безпомощен наблюдател, безсилен свидетел.

Въпреки това мислите продължаваха да съществуват, а с тях, прокрадващ се като коварен доносник, го изпълни отново усещане за страх. Това бе неизразимо с думи чувство, което изтръгна стенания от гърдите му. Вероятно е трябвало да узнае тази истина, да я долови по някакъв начин, независимо колко дълбоко и старателно бе пазена тя от неговото съзнание. Но не беше ли почувствал в един момент като свои онези чудовищни ръце, които бяха извадили мъртвото телце от гроба? Не бе ли ги почувствал като принадлежащи на неговото тяло?

Или видението бе само един възкресен спомен? Той самият ли беше извършителят на обругаването? Не, това не можеше да бъде, не бе възможно!