Пол Ливайн - Зелено дайкири

Ето го, идва с дразнещата си усмивка. Пак ли зяпа краката й?

— Имам няколко професионални съвета за теб. — Стив паркира задника си на ъгъла на масата й.

Тя покри индексите, за да не може да й открадне обвинителната реч.

— Никога не пропускай обяда — каза той, като посочи недокоснатата пластмасова кутия. — Процесите изцеждат. Имаш нужда от енергия.

— Какво желаеш, Соломон?

Той взе ножиците от масата й, сгъна едно картонче и започна да го кръцка.

— Погледни моята маса. Какво виждаш?

— Клиентът ти. Здраво заспал.

Истина беше. Потънал в стола си, контрабандистът на птици Аманчо Педроса хъркаше, лигата му се стичаше по правоъгълните мустаци, които стигаха малко под долната му устна. Беше набит човек, около четиридесетте, облечен в смачкана гуявера 15 15 Бяла риза, характерна за Латинска Америка. — Б.пр. .

Стив продължи да клъцка картончето.

— Какво друго виждаш?

— Нищо. На масата ти няма нищо друго, освен един празен черен тефтер.

— Почти празен — съгласи се той. — София ми написа домашния си телефон вътре, докато обядвахме.

— София?

— Съдебната стенографка.

Той посочи с глава привлекателната тъмнокоса жена, която сменяше ролката хартия в стенографската си машина. София Ернандес му се усмихна в отговор.

Прозрачната оранжева блуза на жената изглеждаше съвсем неподходяща за съда, помисли си Виктория. Беше възтесничка или пък гърдите й бяха възголемички?

— С какво се забавлявате двамата със София? — попита Виктория. — Караш я да ти препрочита най-добрите ти възражения ли?

— Стига, правя го за твое добро. Какво ще си помислят съдебните заседатели, когато погледнат към масата ми?

— Че не си се подготвил.

— Че не се притеснявам — той махна с ножиците към стената от юридически томове на масата на Виктория. — Тази малка крепост те изолира. Прави те враждебна. Отблъскваща. Заседателите си мислят: „Щом трябва да се поти толкова, значи няма достатъчно доказателства.“ Така че, втори съвет, идвай в съда с ръце в джобовете, но готова за бой.

— Ти карай по твоя начин, аз — по моя.

Стив разгъна нарязаното картонче и й подаде изрезка на птица с дълги криле.

— За теб. За да помниш този ден.

Вратата на съдебната зала се отвори и вътре влезе висок красив мъж със страхотна сребристоруса коса.

— О, не! — простена Виктория. Тя взе пластмасовата кутия със салатата и я пъхна в един от пликовете с доказателства.

Красавецът се запъти към тях с широки крачки. Носеше сиви панталони, сив блейзър и бяла риза с клубна вратовръзка. Иглата му беше ключ от „Фи Бета Капа“ 16 16 Наименование на братство в елитен колеж. — Б.пр. . Той погледна Стив право в очите и му протегна ръка.

— Аз съм Брус Бигбай — каза той толкова бодро, сякаш се кандидатираше за общински съветник. — Ти ли си Стив Соломон?

— Аз съм, освен ако не си раздавач на призовки.

Брус Бигбай? Името му беше познато, но не можеше да си спомни откъде.

— Знам всичко за теб. — Бигбай стисна ръката на Стив толкова силно, сякаш се канеше да чупи орехи. Наведе се и целуна Виктория по бузата.

— Здравей, съкровище.

Съкровище?

— Брус, какво правиш тук?

— Долу има заседание на областната комисия. Как беше салатата с авокадо?

— Много вкусна — отвърна тя, стрелна с остър като нож поглед Стив, който благоразумно запази мълчание. — Толкова мило от твоя страна да я направиш.

Кой, по дяволите, е този? Приятел или личен готвач?

— Скъпа! — Брус Бигбай звучеше разтревожено. — Къде ти е пръстенът?

Виктория погледна към съдебните заседатели, после прошепна:

— Малко е показно пред съдебните заседатели.

— Глупости! Те ще разберат. Имаш мъж, който те обича достатъчно и върши нещата както трябва.

Виктория се усмихна едва-едва, бръкна в италианската си чанта, извади малка кадифена кутийка и я отвори.

— Мамка му! — Стив се зазяпа в огромното парче диамант, издигнато на четири пиедестала, като някоя от онези къщи, построени върху колове в Бискайския залив. От двете страни имаше две редички от по-малки, но доста топчести диаманти.

Виктория си сложи пръстена. Изглеждаше достатъчно тежък, за да й навехне китката.

— Сгодена ли си? — Стив се почувства така, сякаш някой му беше забил един в корема.

— Кажи, Стив, обичаш ли авокадо? — попита Бигбай.

— Не съм се замислял много по този въпрос — все още обработваше информацията.

„Виктория Лорд беше сгодена!“

— Защото в понеделник мога да донеса две салати — предложи Бигбай. — Малки марулки, домати и прясно авокадо от „Бигбай Фармс“.