Пол Ливайн - Зелено дайкири

— Ами предбрачно споразумение, разбира се — каза Брус Бигбай.

— Очите ли ме лъжат, или това е уважаемият Хърбърт Т. Соломон? — каза съдия Алтия Рол. — Още по-достопочтен и представителен, отколкото си го спомням.

— Много мило от ваша страна да го кажете — каза провлечено Хърбърт и лекичко се поклони. — Радвам се, че съм тук, Ваша милост.

— Къде изчезнахте, съдия?

Цинкавич се изкашля сякаш куче се беше задавило.

— Ваша милост, против съм да наричате свидетеля „съдия“.

— Така ли? — попита съдия Рол.

— Титлата не е подходяща за юрист, свален от съдийското място. Освен това за мен е под въпрос доколко е уместно госпожица Лорд да призовава господин Соломон като свидетел.

— Нима?

— Това е явен опит да ви се подмаже. Има два вида адвокати: такива, които познават закона, и такива, които познават съдията.

— Не, Цинкавич, има и трети вид. Такива, които не различават лайното, дори когато го настъпят. Съдия Соломон е най-почтеният човек, който някога е заемал съдийско място в Единайсети съдебен окръг, ще го наричам така, както сметна за добре, и ще изслушам онова, което има да ми каже.

— Да, госпожо — отвърна Цинкавич смирено.

— И дори да сляза от банката, за да го прегърна и целуна, ще си държиш голямата уста затворена. Ясно ли е?

— Кристално, госпожо — отвърна Цинкавич.

Съдия Рол се обърна с мила усмивка към свидетеля.

— А, сега, съдия Соломон, с какво се занимавате?

— Ходя малко на риба, малко чета, доста размишлявам — каза Хърбърт.

— Е, отива ви. Ще ми достави огромно удоволствие лично да ви накарам да положите клетва.

Докато Хърбърт Соломон се кълнеше да казва истината и така нататък, Виктория се чудеше кой е по-разстроен от присъствието му — Цинкавич или начупеният й партньор. Стив се беше обърнал с гръб към нея, целият се беше усукал на стола си и се въсеше. Голямо бебе.

Беше твърдо решила да призове Хърбърт Соломон за свидетел. Честно казано, бившият съдия не знаеше кой знае какво по същество. Но когато му се обади по телефона, той сподели огромното си уважение към Стив и начина, по който се грижеше за Боби. Заслужаваше си да го сподели и пред съдията.

„Хей, Соломон, просто следвам насоките ти: опознай публиката си.“

Докато си мислеше всичко това, тя се насили да отдели нещата едно от друго. Дори не беше погледнала схемата с разпределението на местата на Брус, подбора на музиката… или предбрачното споразумение. Каква приятна малка изненада! Като се замислеше, би предпочела колие с форма на сърце, украсено с диаманти.

— Госпожице Лорд — каза съдията.

— Да, Ваша милост? — отвърна Виктория.

— Обикновено на този етап от процеса, когато адвокат призове свидетел, е прието да му зададе един-два въпроса.

— Извинете, Ваша милост! — Виктория стана на крака. — Моля кажете името си и професията си за протокола, сър.

— Хърбърт Соломон. Пенсиониран юрист.

Това предизвика смях от страна на съдията, намръщване от Стив и тихо сумтене от Цинкавич.

Виктория искаше бащата да нарисува портрет на сина си.

Кой е този човек? Така че зададе въпросите си и Хърбърт разказа своята история с напевния ритъм на провлечения си говор от Савана, приятен като бълбукане на поток.

Хърбърт говори за това как Стив и малката Джанис отрасли в старата просторна къща на Пайнтри Драйв в Маями Бийч. Той отдаде заслуженото на майка им Елинор, „Бог да я прости“, че се грижела за семейството, докато той си скъсвал задника от работа като адвокат, създавайки си име с работа pro bono, после като съдия, и накрая като главен окръжен съдия и пръв кандидат в списъка на губернатора за Върховния съд на Флорида.

— Тогава започнаха проблемите ми — каза Хърбърт, — но не сме тук, за да говорим за мен, освен ако не е нещо свързано със Стивън.

Каза, че съжалява за всички пропуснати възможности да прекарва време с двете си деца, когато са били малки. Джанис рано кривнала от правия път, събрала се с лоша компания, взимала наркотици, докато Стивън бил голям спортист в гимназията.

— Бях се отдал прекалено на собствените си амбиции и не обръщах много внимание на децата си — каза Хърбърт. — Елинор беше зле с години, а можеше да постигне толкова много. Децата се гледаха сами. Спомням си веднъж как бързах от съда към Тропикал Парк за щатското състезание по лека атлетика. Закъснях и пропуснах победата на Стив на сто метра. Бързах към трибуните и един от съдебните пристави ме спря и ми каза: „Съдия, сигурно освен еврейска имате и негърска кръв, защото белите момчета не тичат така.“ После казах на Стив, че съм гледал как побеждава, но той знаеше, че лъжа.