Уилям Дийл - Машината на Шарки

Огледалата избухнаха в хиляди парченца. От дупката в стената стърчаха железа, топката падна на земята и се търколи по „Улицата на стълбата“, блъсна един човек настрани, премаза втори, вряза се в някакъв магазин и изскочи през отсрещната му стена на малкия площад сред поток от кукли, бижута и пощенски картички.

Тълпата се пръсна, мнозина паднаха един връз друг, а стоманеното кълбо подхвърли още няколко души като трески нагоре във въздуха, разби сцената на кукления театър, премаза перилата по края на улицата и подскочи над изкуственото езеро. Падна върху един от сампаните, разцепи го наполовина и изпрати воден гейзер на шест метра във въздуха, преди най-сетне да се успокои в плитките води.

Де Лароза закуца към зяпналата от стената дупка. Скарди се прицели и го простреля в бедрото. Де Лароза падна напред върху една от фигурите кегли с пружини в основата и бе изхвърлен като кукла встрани, за да се свлече почти в краката на Скарди.

Убиецът погледна към жалкия Де Лароза под себе си. Спокойно зареди пистолета си с нов пълнител.

Де Лароза запълзя на колене. На другия край на залата видя как някакъв човек наблюдаваше цялата тази лудост от аварийния изход.

— Помощ — изкрещя той. — Моля ви, помогнете ми.

Мъжът от вратата му извика в отговор:

— Казвам се Шарки. Запомни го добре, Де Лароза. Шарки!

Де Лароза изпъшка. Погледна назад към Скарди. Убиецът се бе изправил над него с озъбена усмивка, с вдигнат пистолет. Оръжието глухо гръмна веднъж, два, три пъти и куршумите се забиха в гърдите на Де Лароза. Той изкрещя отново и се преви през кръста. Наведе челото си пред събраните си колене като на молитва.

Маниакално ухилен, Скарди се наведе напред и го застреля още веднъж в тила.

— Добре, Скарди, стига толкова — каза Шарки.

Лудият клоун се извърна към него. Шарки прекрачи перилата и се насочи към него.

— Хвърли пистолета, Скарди — извика Шарки. — Полиция.

Думата сякаш отприщи предсмъртен поток от енергия в тялото на мафиота. Той прескочи през нащърбената дупка в стената, изпълзя през натрошеното стъкло, треските дърво и излезе на главния площад на Пачинко!

Стана на крака и затича, олюлявайки се, към другия край на преддверието. Тълпата се пръсна и му отвори пътека при вида на заплашително размахания пистолет. Напред се виждаше вратата на Градините на тигъра. Той се насочи към нея.

Шарки прекрачи дупката и нарочно тръгна съвсем бавно след него. Вече нямаше защо да бърза. Скарди бе в капан.

На стъпалата над него Фриско и Ливингстън видяха Шарки как се промъква към полуделия убиец.

Шарки също ги видя и вдигна ръка към тях.

— Той е мой — каза той студено.

— Скарди ли беше това? — запита Фриско.

— Скарди.

— Искам го жив — изкрещя Фриско. — Трябва ни жив.

— Вече не — каза Шарки.

Скарди скочи в градината, бягайки сляпо от преследвача си. Обрули храстите и цветята и потърси прикритие зад скалите и пещерите в тях. Притисна се до стената на високата стръмна скала в далечния край на градината и погледна обратно към улицата.

Високият мъж с вълнения костюм се приближаваше към него. Без да се спира. Не бързаше. Скарди отправи един отчаян изстрел по него и куршумът издрънча на безопасно разстояние в една от вратите.

Той се обърна и трескаво запълзя на четири крака към една от пещерите на скалистата пустиня. Всяко движение го хвърляше в агония. Зрението му изчезваше. Всяка глътка въздух протриваше измъчените му дробове. Едва ли му бе останала достатъчно кръв, за да довърши трескавото си бягство.

Шарки навлезе в градината, прекрачи оградата и тръгна решително след мафиота.

Пистолетът на Скарди свирна и облаче прах подскочи пред краката на Шарки. Той не се приведе, не отскочи. Продължаваше да върви — право напред, притискайки жертвата към смъртта й.

Скарди се изправи на крака и заотстъпва от него. Бе почти ослепял. Някаква сянка се движеше към него. Той отскочи встрани към една цепнатина и се прилепи до скалите.

Неземният рев зад него не можеше да се сравни с нищо, което бе чувал през живота си.

Той се обърна и вдигна очи нагоре. Над него се извисяваше истински дракон. Устата му вече се отваряше.

Скарди изпищя ужасен.

Челюстите на звяра се отвориха, цяла река от огън излетя оттам и го обгърна.

Скарди бе вече факла, дрехите и тялото му горяха, крясъците му бяха също така неземни, както и съществото, което току-що го бе подпалило. Той се затъркаля край скалите, размахвайки лудо ръце и крака.