Уилям Дийл - Машината на Шарки

Ти, хленчещо, жалко нищожество. Шибан редник, от когото направих милионер. Какъв глупак си бил да си мислиш, че ще успееш да убиеш стария професионал.

Наркотикът кипна в кръвта му, изчисти зрението му. Той огледа поотделно всеки от хората зад себе си, търсейки отличителните белези на ченгета, бодигардове, охрана. Винаги ги познаваше само по очите им, които шареха нагоре-надолу.

Погледът му падна върху жена в златиста рокля. Тя вървеше право към него. Той се вторачи в лицето й. Имаше нещо познато в този образ. Познаваха ли се? Нима тя знаеше кой е той? За момент изпадна в паника, но после си спомни, че е с лице на смешник. Никой не можеше да пробие с поглед грима на шута.

И въпреки това…

Той пак се съсредоточи върху лицето. Тя бе вече на пет-шест метра и продължаваше да се носи към него. Той разрови паметта си и споменът бавно заплува към повърхността. Снимка. Точно така, бе я виждал на снимка. Снимка, която бе проучвал часове наред.

Осъзнатата реалност го удари като чук.

Домино!

Домино?

Не. Не можеше да бъде. Тя бе мъртва. Той сам бе видял как лицето й избухва пред дулото на пушката му, видял бе как мозъка й се размаза по стената. Домино бе мъртва.

— Ти си мъртва — промърмори той. Извърна поглед настрани и повтори: — Мъртва си.

Домино го забеляза преди Шарки. Видът му бе ужасяващ. Размазаните бои бяха превърнали лицето му в сюрреалистична синьо-червено-бяла каша. Палячовският костюм бе обагрен с огромно червено петно. Очите му лъщяха в трескав огън. Той се отдръпваше от нея крачка по крачка. Говореше нещо.

— Шарки?

— Виждам го — каза Шарки и пристъпи пред нея.

— Той казва нещо.

Тълпата ги притисна по-близо до него.

— Той казва… Господи, той повтаря „Мъртва си“ — каза Шарки.

Той се вгледа упорито в подлуденото лице, в орловия нос, острата брадичка, свинските очи. После видя и пистолета в ръката му.

— Божичко — извика той. — Това е Скарди.

Смешникът се завъртя на пети и побягна.

Шарки избута Домино във входа на най-близкия магазин на ъгъла.

— Стой тук. Сложи си маската и гледай Хочинс и Де Лароза да не те забележат.

— Но…

— Това е Скарди, не разбираш ли? Точно той ни е нужен.

— Папа, към магазина на ъгъла с алеята. Прикривай Домино! — изкрещя той в микрофона.

— Идвам.

— Видях Скарди!

Отвън на улицата, името накара Фриско и Ливингстън да подскочат.

— По дяволите — извика Фриско.

— Да вървим — каза Ливингстън.

Скарди изтича по улицата, като разблъскваше хората настрани и се шмугна между високите крака на Чичо Сам. Мимът се олюля, изгуби равновесие и полетя напред към покрива на малко магазинче за домашни животни, разби тънката пластмасова материя и се приземи върху няколко кафеза. Клетките се разчупиха и алеята изведнъж оживя със звънливия лай на малтийски кученца и пекинези.

Шарки се втурна право в хаоса от животни и хора, стъпвайки върху остатъците от клетките. Чичо Сам се мъчеше да се изправи на колене, но засега не успяваше да повдигне двуметровите щеки под тях.

— Ранен ли си? — извика към него Шарки.

— Не, освен ако отнякъде не плъзне някой питон.

Шарки изтича до края на алеята. Пристъпи предпазливо на „Кралската улица“ и се огледа и в двете посоки. Улицата свършваше със стената от дясната му страна. Отдясно всяка педя бе запълнена от множеството, дошло да се весели. От Скарди нямаше и следа. Той мина край първите няколко магазина, като се взираше зад витрините им.

Нищо.

Раненият клоун бе изчезнал.

Скарди затвори вратата на аварийния изход след себе си и изохка, останал без дъх. Зърнал бе как някакъв едър мъж с костюм от туид тичаше след него. Ченге? Някой раздразнителен посетител? Не, това нямаше значение. Той видя вратата на междуетажието, вратата, която водеше към гигантския кегелбан. Пътят на неговото бягство.

Той се облегна на стената и се свлече по стълбите към вратата, отвори я и прекрачи предпазните рамки около обширната площадка.

Имаше чувството, че навлиза в собствения си кошмар. Отразени в безбройни огледала, стотици азиатски фигури се хилеха зловещо. Издигаха се над него, присмиваха му се, тънки лампи святкаха в цепнатините на очите им, докато калейдоскопични цветове къпеха гумените им тела, бръмчащи от електричеството в пружините на основите им. Бе като хипнотизиран от фантастичното си обкръжение, мигащите светлини и крачеше трескаво между тях като сомнамбул.

Горната част на наклонената площадка започваше от края на „Улицата на стълбата“ и бе отделена от нея с дървена, покрита с огледала стена. Точно до входа, върху тънък кокоши крак, защитен с буфери, се намираше и контролната кабина, откъдето се управляваше това лудешко пътешествие. Дежурният, който точно сега регулираше скоростта на първата топка кола, бе твърде зает, за да види как полуделият смешник се разхожда през лабиринта от буфери, тунели, пързалки и какво ли не. Проверил бе и последното съоръжение. Всичко бе готово.