Робин Кук - Допустим риск

— Какво ще кажеш, а? — попита той асистентката си, с която гледаха като захласнати флакончето. И двамата едвам се влачеха от умора, но нямаха никакво намерение да спят.

— Ще кажа, че като учен ти постигна нещо изумително! — отвърна най-чистосърдечно жената.

— Не си просех комплименти — завъртя глава Едуард и се прозина. — Интересува ме какво смяташ, че трябва да правим оттук нататък.

— Аз съм по-консервативният член на екипа — засмя се Елинор. — Предлагам да проверим токсичността.

— Дадено! — съгласи се ученият.

Изправи се тежко и протегна ръка — да помогне на Елинор да стане. Отново запретнаха ръкави.

Вдъхновени от постиженията, нетърпеливи да получат незабавни резултати, те сякаш забравиха всички изисквания на науката. Както и с естествения алкалоид, пренебрегнаха внимателните контролни изследвания, за да се доберат начаса до най-общите данни, които да им дадат представа за потенциала, заложен в лекарството.

Най-напред третираха с различни концентрации на съединението разнородни тъкани, включително бъбречни и нервни клетки. Сложиха културите в инкубатор, за да имат непрекъснат достъп до тях.

После се заеха с изследвания върху биоактивността на медикамента. Елинор даде от новото лекарство на поредната група подложени на стрес плъхове, а Едуард го добави към току-що получен синаптозомен препарат. Асистентката първа получи резултати. Бързо се увери, че видоизмененото лекарство действа още по-успокояващо на плъховете, отколкото изходният алкалоид.

Едуард се сдоби с резултати малко по-бавно. Той установи, че новото лекарство влияе на равнището и на трите невротрансмитера, но не еднакво: действието му беше най-силно при серотонина, по-слабо при норпинефрина и най-слабо при допамина. Онова, което ученият не бе очаквал, беше, че лекарството като че ли образува слаба ковалентна връзка и с глутамата, и с гама-аминомаслената киселина, две от веществата, които имат най-мощно възпиращо действие в мозъка.

— Невероятно! — възкликна след няколко часа Едуард. Вдигна листовете върху писалището, на които бяха записани всичките им открития, и ги метна във въздуха — те западаха като дъжд от конфети. — От данните излиза, че потенциалът на лекарството е направо фантастичен! Готов съм да се обзаложа, че то действа и като антидепресант, и като анксиолитик. Ще предизвикаме истинска революция във фармакологията! Не е изключено някой ден да сравняват нашето изобретение с откриването на пеницилина.

— Но си остават притесненията, че предизвиква халюцинации — напомни Елинор.

— Искрено се надявам да не е така — възрази шефът и. — Нали отстранихме страничната верига на ЛСД. Но съм съгласен с теб, че трябва да сме сигурни.

— Хайде да проверим тъканните култури — предложи асистентката. Знаеше, че Едуард ще настоява да вземе лекарството. Това беше единственият начин да видят дали е халюциногенно. Извадиха тъканните култури от инкубатора и ги провериха с микроскоп с ниска мощност. Всички до една изглеждаха незасегнати. Дори когато бяха подложени на високи дози от новото лекарство, не личеше то да им е нанесло вреди.

— Както гледам, няма и помен от токсичност — зарадва се ученият.

Върнаха се при писалището на Едуард и направиха няколко разтвора с различна концентрация. За отправна точка им служеше концентрация в доза, приблизително еднаква с дозата на непроменения алкалоид, който Стантън беше погълнал. Пръв я опита Едуард и когато не усети нищо, Елинор също го последва. Отново нищо не се случи.

Насърчени, двамата малко по малко увеличаваха дозите до цял милиграм — ЛСД ставаше психеделичен още при доза от 0,05 милиграма.

— Е?

— Поне аз не усещам никакво психеделично въздействие — вдигна рамене Елинор.

— Но въздействие все пак има — отбеляза шефът и.

— Определено — съгласи се младата жена. — Бих го описала по-скоро като чувство на успокоение и задоволство. Каквото и да е, ми харесва.

— И аз имам усещането, че мозъкът ми е остър като бръснач — подкрепи я Едуард. — Явно се дължи на лекарството, понеже допреди половин час се чувствах като влачен от порой, изобщо не можех да се съсредоточа. Сега усещам прилив на сили, сякаш съм спал непробудно цяла нощ.

— И на мен ми се струва, че паметта ми се е събудила от зимен сън — отбеляза Елинор. — Странно, защото без всякаква връзка си спомних какъв е бил телефонният ни номер, когато съм била петгодишно момиченце — беше в годината, когато родителите ми отидоха да живеят на Западното крайбрежие.